Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Така че се принудих да го наема — в началото с неохота, но така или иначе, го наех. И го сложих в офиса на Главчо, където двамата имаха удоволствието взаимно да се влудяват. Лудия Макс много бързо заголи зъбите си: наричаше Главчо „шибан некадърник“, „шибан идиот“ и още куп „шибани“ епитети, сред които, разбира се, и „шибана тиква“. Но най-голямо удоволствие му доставяше алергичността на Главчо спрямо цигарения дим. Лудия Макс пушеше по четири пакета на ден и издухваше с оръдейна мощ струи дим право в очите на Главчо.

Но като се абстрахираме от това, вече ви става ясна точната организация на нещата. Майк и баща ми закриляха тила ми, а съчетанието от Дани и Кени бе остър меч, с който само „Мосад“ можеше да се сравнява. Що се отнася до самия мен… ами, да кажем, че разполагах с колкото си искам време да се отпусна, да провеждам събрания и да държа общ поглед върху нещата, както и да търся липсващото парче от пъзела, а именно — къде да намеря още варанти с евтини акции, с каквито се бях сдобил от „Вентура“.

Ухилих се на Агента маниак:

— Ха познай към кого се обърнах с тази цел?

Агента маниак се стресна и измърмори:

— Към Ал Ейбръмс…

— Позна — рекох. — Към мистър Алвин Ейбръмс, най-лудия човек на Уолстрийт. — Килнах глава и вперих поглед в очите на Агента маниак. — Може и да бъркам, но чух някъде, че Ал бил писал и до президента Клинтън да му се оплаква, че действаш извън установените норми.

— Остави го тоя откачалник — поклати уморено глава Агента маниак. — Когато го задържах, намерих у него стотици документи, някои с давност над трийсет години!

— Типично в стила на Ал — казах небрежно. — Мрази да изхвърля каквото и да било. Помня, че в бюрото му имаше писалки отпреди десет години, та газ-хроматографът на ФБР да не може да улови подправената дата на някой документ. Беше внимателен престъпник , ако мога така да се изразя.

— Явно недостатъчно внимателен — намеси се Вещицата. — Последния път, когато проверих, все още беше зад решетките. — И ми хвърли злобна усмивка.

Да, мина ми през ум, само че заслугата изобщо не беше твоя, Круела, а на Агента маниак, който го излови. Премълчах обаче и вместо това казах:

— Всъщност той вече е на свобода. Вероятно пак живее в Гринуич, Кънектикът, и влудява горката си съпруга. Само от любопитство искам да попитам — обърнах се към Агента маниак, — когато го задържахте, в джобовете му намерихте ли някаква храна? От рода на недоядени пасти линзер, да речем? Той направо ги обожава.

— Само няколко трохички — отвърна Агента маниак.

— Сигурно ги е пазел, в случай че започне да гладува… — кимнах аз с разбиране, след което в продължение на няколко часа им разказах как съм изучил при Ал Ейбръмс тъмната страна на борсовите спекулации. Закусвахме заедно три пъти седмично в едно квартално гръцко ресторантче, където имах удоволствието да го наблюдавам как поглъща безброй пасти линзер — половината в устата, другата половина по бузите и челото — придружени от поредица силни кафета, докато накрая ръцете му почваха да треперят.

Но докато мляскаше и се тресеше, с пискливия си и грачещ глас успя да ми даде образование за цял живот. За разлика от наученото от Майк, знанията от Ал, за съжаление, се разпростираха върху тъмната страна на нещата, върху нечистоплътните потайности на публичната уолстрийтска борса — предшественичката на НАСДАК — където търговията с акции се извършва по предварителна договореност, а котировките се определят според егоистичните скимвания на злонамерени люде като Ал и моя милост.

По-страшното — признах си — беше, че не след дълго и аз започнах да уча Ал на някой и друг трик. Само след седмици вече модернизирах някои доста старомодни негови шашми, привнасяйки им от онзи замах и самоувереност, та дори и безочливост, които щяха да станат характерни за Вълка от Уолстрийт.

Междувременно бе станало пет часа, при което приключих пеенето си на улица „Съдебна“ за деня — ден, определен от тъмничарите ми като изключително полезен. И защо не? Та нали си изясниха най-подробно произхода на „Стратън Оукмънт“ и поредицата случайности и съвпадения, които бяха определили местонахождението й — не къде другаде, а на Лонг Айлънд.

Преди да си тръгна, си позволих да задам само един въпрос на Копелето: колко време ми остава всъщност до издаването на присъдата? Три години? Четири? Или пет? Колкото повече — толкова по-добре, виках си.

— Най-вероятно четири до пет години — отвърна ми той. — Понякога подобни дела доста се проточват.