Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Както и да е, обучението им трая цели десет дена. Играехме съответната роля, питахме и си отговаряхме така, както бяхме правили с Дани през онази вечер у нас, докато стигнаха дотам, че и насън да ги бутнеха, щяха да изрецитират шибаните си реплики. Всъщност самото обучение се провеждаше само до обяд; следобедите провеждаха непредизвикани разговори, съставяйки си по този начин масивни списъци с потенциални цели за по-нататъшни обаждания.

И когато на десетия ден настъпи мигът за такива обаждания, захванаха да откриват партиди с акции на „Кодак“ с такава лекота, че дори и на мен свят ми се зави. Оказа се, че правата линия е способна да превърне и най-смотания брокер в истински убиец. Това още повече ме насърчи и започнах да им набивам канчетата още по-безмилостно, като им обещавах богатства, за каквито не бяха смели и да си мечтаят.

„Искам веднага да започнете да харчите парите си — проповядвах им. — Искам да заборчлеете! Да се натикате в ъгъла! Да не оставите пред себе си друг избор, освен да забогатеете! Последствията от неуспеха да станат толкова немислими и ужасни в главите ви, че да не смеете и да си помислите за тях!“

„Разберете едно — виках. — Когато Франсиско Писаро стига до Новия свят, коя е първата му работа? Да подпали шибаните си платноходи, та екипажът му да няма друг избор, освен да се бори със зъби и нокти за оцеляването си в Новия свят. Точно това искам и аз от вас! Да затворите всички излази, всички аварийни изходи! Защото всеки от вас е длъжен да набере следващия номер заради онзи, който седи редом с него. Длъжен си да набереш следващия номер заради всички стратънци, които седят в тази зала. Точно в туй се корени силата ни: в колективните ни усилия, в слялата се в едно енергия на най-мотивираната борсова зала в историята на Уолстрийт — зала пълна с победители!“

Млъкнах за миг да си поема дъх.

— Останалото ви е известно: само седем дни по-късно започнаха да предлагат „Вентура“ и лудницата се отприщи. Из залата се вихреха поръчки за по десет и двайсет хиляди долара и парите буквално заваляха от небето. — Бавно поклатих глава. — И не намирам думи да ви обясня колко бързо се разраснахме оттам насетне. Сякаш бяхме попаднали на златно находище и в Лейк Съксес започнаха да се явяват млади златотърсачи, тръгнали да маркират своя си територия. Първо идваха поединично, после на талази. В началото пристигаха от Куинс и Лонг Айлънд, но скоро заприиждаха от цялата страна. И „Стратън“ се превърна в реалност.

Не бяха минали много седмици, когато една сутрин заварих в офиса си Джим Таромина. „Вземи — рече и ми подаде връзка ключове. — «Стратън» вече изцяло ти принадлежи. Ще ти продам цялата фирма за един долар и ще бъда главният ти търговец. Само, моля те, махни името ми от разрешителното!“

След него дойде и Майк — старото бойно куче от Уолстрийт, който смяташе, че е видял всичко на този свят. „Моля ти се, спри ги! Не можем да поемем повече сделки. Клиринговият ни посредник ще вземе да хвърли топа.“ И клатеше глава, неспособен да възприеме онова, което става наоколо му. „През живота си не съм виждал подобно нещо, Джордан. Абсолютно невероятно е…“

Нали разбирате хумора на ситуацията? Собственият ни клирингов посредник — тоест фирмата, която обработваше сделките ни — беше буквално зарит от поръчките ни и заплашваше да се откаже, ако не намалим темпото!

След ония двамата цъфна и Главчо, паникьосан до възбог. „Залят съм от комисиони — вика. — Вече им губя дирите. Милионите се стичат и от банката не спират да ми звънят.“ Бях му възложил финансовите въпроси и сега той се давеше сред морето от пари и бумащина.

Вярно, проблемите ни бяха от положително естество и можехме лесно да се справим. Приех предложението на Джим Таромина: изкупих фирмата му за един долар и го направих мой главен търговец. И с молбата на Майк се съгласих: проведох събрание с брокерите и извъртях нещата откъм положителната им страна. Най-самоуверено им заявих: „Създадохме толкова мощна и ефективна фирма, че и Уолстрийт не може да ни насмогне!“. Стратънците ми заръкопляскаха, задюдюкаха и завиха от възторг. През следващите две седмици не взехме нито една поръчка, а само се обаждахме на нови потенциални клиенти — което в крайна сметка още повече засили растежа ни след време.

А за да помогна на Главчо, се обърнах към баща ми, който продължаваше да е безработен. Той беше прекрасен мозък, дипломиран експерт-счетоводител, прекарал по-голямата част от живота си като финансов директор в разни частни фирми. Но вече бе преминал петдесет и петте и поради напредналата си възраст и прекалено високата си квалификация му беше трудно да си намери хубава работа.