Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— А какво стана с призовката ти от СЕК? — попита Копелето.

— Тъкмо тя се оказа най-големият майтап — засмях се.

— Докато ми снемат показанията, бе минала цяла година, откакто „Стратън“ бе почнала да действа. И когато наистина заведоха дело срещу „Стратън“, изобщо не се сетиха да използват станалото в „Инвестърс Сентър“, за да ме довършат. — Свих рамене. — Но какво друго може да се очаква от СЕК: дясната й ръка никога не знае какво върши лявата.

— Колко още време изкара в бизнеса „Инвестърс Сентър“? — попита след няколко мига мълчание Копелето.

— Към пет-шест минути — отвърнах нехайно. — Истината е, че след като си тръгнах от офиса на Лестър, наминах покрай „Инвестърс Сентър“, където ситуацията ми напомни как вероятно е изглеждала главната квартира на Райха, когато руснаците са се приближавали към Берлин. Навсякъде бяха разхвърляни книжа, брокери с кашони в ръце се щураха насам-натам; но и това не беше нищо в сравнение със следващия ден, когато им върнаха чековете от банката поради липса на покритие. Тогава брокерите буквално взеха да къртят всичко, що висеше по стените. — И свих рамене. — Както и очаквах, Главчо се оказа изключително сръчен в тази област. Първо изкара с една количка за нуждите на бъдещата ни брокерска фирма фотокопирна машина „Канон“ с промишлени размери; после с железен лост разби сейфа в офиса и задигна целия архив с нови поръчки. Преписките в него бяха буквално хиляди — истинска златна мина с данните на хора, проявили склонност да инвестират в евтини акции. Именно тези преписки бяха първата ни насочваща база данни, когато след две седмици започнахме да въртим телефоните поред. Точно толкова време ни бе необходимо, за да установим собствения си офис.

— А през това време къде бяхте? — попита Агента маниак.

— Използвах автомагазина на приятеля ми непосредствено до „Инвестърс Сентър“. Изкарах там две седмици, докато не намерих подходящи помещения, в град Лейк Съксес на Лонг Айлънд, непосредствено на изток от границата между Куинс и Лонг Айлънд. Макар и малка, сградата бе чиста и със скъп вид. Ако се понапънехме, можехме да съберем двайсетина брокери в борсовата зала — идеална бройка според тогавашните ми разбирания. Двадесет брокери са ми напълно достатъчни, за да натрупам състояние.

— Само двадесет ли? — засмя се Агента маниак.

— Да — кимнах. — Явно много ниско ми е бил свален мерникът.

— А дяловата собственост как разпределихте? — попита Копелето.

— Седемдесет на трийсет — отвърнах. — Седемдесет на сто за мен, трийсет на сто за Кени.

— Дани не ви ли беше съдружник? — озадачи се Вещицата.

— В началото бяхме само Главчо и аз. Дани се включи постепенно впоследствие.

И пак Вещицата:

— Колко първоначален капитал внесохте?

— Около осемдесет хиляди — отвърнах мигновено. — Макар делът ми да бе двойно по-голям от този на Кени, първоначалната вноска я разделихме поравно на две — по четиридесет хиляди на калпак. Тъй като аз се явявах главният двигател — поясних скромно, — ми се стори, че ще е справедливо вноската да е поравно. Единствената жертва в случая се оказа Елиът Лоуенстърн, оформящият се Пингвин. Станалото с „Инвестърс Сентър“ му изкара акъла и той се хвана на работа в „Беър Стърнс“ в Манхатън. Но и той, разбира се, се върна веднага щом ме осени идеята да продавам петдоларови акции на богатите ни клиенти.

— А тя се яви кога? — пожела да уточни Копелето.

— Само след около месец — отвърнах небрежно. — В началото на ноември.

— И откъде ти хрумна? — запита Агента маниак.

Килнах глава и се захилих:

— Искаш да кажеш кога съм извикал „Еврика“ ли?

— Да — върна ми той топката мигновено. — Кога, да кажем, се провикна: „Еврика! Току-що измислих как хем да открадна четвърт милиард долара, хем да прееба и СЕК!“.

Хм, рекох си, тоя Агент маниак бил голям гявол, че и циник при това. Да не говорим, че в случая бе съвсем прав, макар да бе спорно точно каква бе откраднатата сума. Чак пък четвърт милиард! А нима не беше възможно? Затова със свлякло се в коремната ми кухина сърце отвърнах:

— Сумата всъщност е без значение. Но, кълна се в Бога, когато създадох „Стратън“, нямах и грам лоши намерения. Независимо че всички знаем поговорката за пътя до ада, който е застлан с добри намерения.

— Да приемем, че е така — сряза ме Копелето. — Ще имаш възможността да убедиш съдията, когато му дойде времето. — Засега обаче нека се придържаме към фактите.