Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

След няколкосекундна пауза Агента маниак успя да изрече:

— Имам лекото подозрение, че ще ти се случи, но се надявам — за твое добро и за доброто на обществото като цяло — следващия път да постигнеш нещо по-положително с твоя прозорец на прояснение.

— Напълно съм съгласна — добави и Вещицата, после присви очи, килна глава и с всезнаещ поглед ме изгледа така, сякаш бях някаква микроскопичен лабораторен екземпляр. — У теб най ме тревожи едно: как си успял така зле да използваш дадената ти от Бога дарба. Ако беше най-обикновен крадец, та дори и разбойник, все някак си щях да те възприема. Теб обаче те е ръководела единствено алчността във всичките й възможни форми. Алчността за плътски удоволствия и за задоволяване на личните ти интереси. Алчност и необуздана жажда за власт.

В настъпилата тишина думите на Вещицата увиснаха във въздуха като облак нервнопаралитичен газ. Накрая Копелето се принуди да изрече с помирителен тон:

— Добре, да приемем, че последната глава от живота ти тепърва предстои да се напише. Засега обаче дайте да останем в настоящето — или по-скоро в миналото — и да разгледаме по-конкретно срещата ти в офиса на Лестър.

„Благодаря ти, Копеле, мой спасителю и хранителю — факт, който най-добре осветява страхотното положение, до което ме е докарал животът. Колкото и да ти се ще да ме видиш как гния в някоя затворническа килия, в тази стая се намира и друго човешко същество, което ми желае още по-голямо зло и от твоето.“

— Добре… — кимнах, — ами… Докато стигна до офиса на Лестър, прозорецът на прояснението ми се беше разтворил докрай и аз бях изчислил наум какво трябва да предприема: първо и най-важно — да постигна договорка с Майк; второ — да сключа споразумение с Джим Таромина; и трето — да си наема временен офис, където да интервюирам кандидат-брокерите до окончателното ми установяване.

Така че не изгубих и секунда, след като влязох в офиса на Лестър. Този път бяхме само тримата — Лестър, Майк и аз, затова хванах бика за рогата. „Кажи ми цената си и моментално плащам — рекох на Майк. — Единственото ми изискване е парите ти да се явяват най-вече процент от печалбата, или още по-добре — процент от приходите. По този начин ще избегнеш всякакви съмнения, че те ебавам, товарейки фирмените разходи с личните си харчове.“ И му се усмихнах, като се стараех да не забелязвам фината паяжина от венички по големия му почти колкото батат нос. „Знам колко си ценен, Майк, и че без теб няма да мога да се справя. Онова, което си забравил вече за тоя бизнес, е повече от другото, което на мен тепърва ми предстои да науча. Ти си основното ми, тайното ми оръжие.“

Както и очаквах, Майк беше силно поласкан. Поначало на Уолстрийт именно работещите в задния офис поддържат механизма на фирмата в идеално състояние, но големите печалби се прибират от брокерите и банкерите. Според мен заплатите на онези невъзпети герои са далеч по-малки, отколкото би трябвало да бъдат, а и никой не им отдава заслуженото. Така че изобщо не се изненадах от отговора на Майк: „Заплата не ща. Плащай ми, колкото смяташ, че заслужавам, и ще съм доволен“.

Вече се бях допитал до Лестър, според когото един първокласен ръководител по оперативната дейност струвал към сто и петдесет хиляди долара годишно. Затова рекох на Майк: „Какво ще кажеш за десет на сто от приходите с таван половин милион годишно?“. Предложението ми се прие. Майк стана мой човек. Тогава се обърнах към Лестър: „Обади се на Джим Таромина да дойде. Искам да приключа и с него преди края на деня. Колко се плаща поначало на шеф на отдел за правен надзор?“.

„Ами… ъъ…“, замънка Лестър.

„Десет на сто от приходите — отсече Майк, — плюс десет долара на фиш с поръчка, но само при купуване. Фишовете за продажба са неплатени. Но най-важното е, че не желая да задържа парите ни. Търговската партида ще зануляваме веднъж седмично. Може да задържа някакъв дребен депозит, в размер на двайсет и пет хиляди, да речем, но не повече.“

„Добре — кимнах на Лестър. — Обади се на Джим и му кажи, че ще му плащам петнадесет на сто от приходите, но с месечен таван от трийсет хиляди долара. Повече от това няма да му дам. Оттам нагоре всичко остава за мен. Смяташ ли, че ще се навие?“

„Ъъ… ама, разбира се — измънка Лестър. — Той е на границата на банкрута. Но Джим не е ъъ… силно енергична личност. Страх ме е да не го уплашиш.“

„Не се притеснявай — рекох. — Знам прекрасно как да разговарям с хора като Джим. Ти само ми го докарай и остави останалото на мен.“ Естествено, оказах се напълно прав. Та ето как изведнъж се появи „Стратън“. Лестър помоли да напусне заседателната зала и остави Майк да ми предаде през следващите няколко часа блиц урок по брокерство. Когато към края се появи и Джим, беше почти опечен. Спазарихме се за по-малко от минута.