Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Уви! Вещицата много бързо спука сапунения ми мехур:

— Значи ти от този момент тръгна по своя престъпен път — каза. — Дотогава всичко се явява просто една загрявка.

— И какво стана по-нататък? — попита Копелето.

Свих рамене и изпуснах дълбока въздишка.

— Ами… останалата част от деня ми се превърна в пълна лудост. Преди да отида при Лестър, позвъних на Джордж Грънфелд, но съпругата му рече, че не си бил вкъщи. „Отиде в офиса да се оправя с някакви преписки“ каза, а в тона на гласа й буквално чух тихия вой на унищожителя на документация накъде зад гърба й.

След това се обадих на Главчо да му обясня какво става и да му кажа да отиде в офиса да се погрижи за нашата „документация“, докато не са довтасали федералните. Накрая позвъних на Дани да му съобщя неприятната вест, че утре няма да получи никакви пари. Но той в типичен негов стил прие новината в крачка.

„Имам къде-къде по-големи проблеми“ — изсъска той.

„Така ли? Какви например?“

„Като този, че все още съм женен за Нанси — отвърна. — Малко ли е?“

Както винаги, потиснах у себе си желанието да го питам за какво му е било поначало се жени за първата си братовчедка. Вместо това му рекох да не се притеснява, че ще се погрижа за ипотечните му вноски, за разходите му и за всичко останало, докато се оправя в ситуацията. А той най-признателно ми благодари и заяви, че ще е редом с мен до горчивия край. После затворих телефона и тръгнах да вървя при Лестър.

— Много ми е любопитно каква документация по-точно възнамеряваше да унищожиш? — вметна Копелето.

— Най-вече сценарии и евентуално някоя и друга поръчка за продажба и покупка. В интерес на истината, малко бяха нещата, които не бяха регистрирани поне на още две-три места. И все пак, докато пътувах към Лестър, в ума ми се зароди цял план. Нещата почнаха съвсем да ми се изясняват. По-точно казано, оформи се онова, което впоследствие щях да нарека моя „велик прозорец на прояснението“. Започна се в колата, на път към Лестър, и продължи чак до началото на 1993 година, когато постигнах извънсъдебното споразумение със СЕК и продадох фирмата на Дани за сто и осемдесет милиона долара. Този период, траял четири години и половина, бе най-забележителната част от живота ми — време, през което нямаше проблем, чиято сложност да ме затрудни. Мозъкът ми работеше на най-висока предавка. Оказах се способен да се движа едновременно в двайсет направления и да стигам до съответната крайна точка без нито една погрешна стъпка. — Спрях за миг и се замислих над думите си.

Не ви го казвам, за да ви впечатля, понеже в момента изобщо не се чувствам по същия начин. Собственият ми живот ме смаза: наркоманията ми, подвеждането ми под отговорност и това, че — оная подлярка — жена ми ме изостави още на стълбите пред съда. Просто се мъча да ви опиша що за личност бях по онова време, та всички ме следваха сляпо: хора от рода на Майк Валеноти и баща ми, Дани, Кени и Джим Таромина, да не говорим за хилядите други, дошли да работят в „Стратън“.

По онова време знаех всички отговори и успях за броени дни да овладея както оперативната, така и търговската страна на брокерския бизнес. След време Майк, а и мнозина други щяха да ме нарекат най-способния ученик в света. Уви, мнозина от същите тези хора още тогава бяха включени в указателя на извършилите престъпления с ценни книжа. — И тъжно поклатих глава. — При все това винаги се връщам към ония дни със смесени чувства и с немалка доза почуда.

Донякъде ми се струва, че именно прояснението ме отведе при дрогата и проститутките и при всичко останало. И дотогава страдах от безсъние, но изведнъж установих, че нощем не мога да прекарам повече от два часа в сън. Нямах мира от мислите, което се носеха с бесен вой из главата ми. В началото на деветдесетте години управлявах търговските партиди на четири различни брокерски фирми — „Стратън“, „Монро Паркър“, „Билтмор“ и една тайна моя партида в „М. Х. Майерсън“, от която при нужда захранвах останалите — и знаех точно колко, до последната акция, държи всяка от тези фирми в партидата си. — Млъкнах за миг, да възприемат по-добре думите ми.

Когато след време яснотата избледня, отчаяно се помъчих да си я възвърна. Пробвах се в десетина най-различни бизнеса — в кинопроизводството например, основах компания за витамини, работих за „Стив Мадън Шуз“, опитах дори да продавам акции „на късо“ с идеята да атакувам онази индустрия, която самият аз бях създал.

В крайна сметка не ми се удаде да си я възвърна. Така и не успях да се върна на онази точка, когато умът ми работеше на пълни обороти. — Поклатих тъжно глава. — И понякога се питам възможно ли е изобщо подобно завръщане. Защото знам, че ми предстои дълъг житейски път, включително и няколко дълги години затвор, но след като всичко един ден приключи, след като излежа присъдата си и изплатя дълга си към обществото , надали ще успея отново да постигна нещо изключително. Дали изобщо ще ми се яви втори прозорец на прояснение. — От мен се отрони искрена прочувствена въздишка.