Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Мили Боже! Тия хора ще ме уморят с това съчетание от досада, пот и воня! Как е възможно такова нещо? Изведнъж ме обзе мощна носталгия, като на дете, изпратено на летен лагер, което копнее да се прибере у дома.

— Чехите поначало са си предприемчиви. Ако репутацията на страната ни е страдала, то винаги се е дължало на словаците. — Поклати с отвращение глава. — Тъпаци, лентяи, пияници, само малко по-интелигентни от идиотите. Съветският съюз ни ги натресе, но сега са пак там, където заслужават — в Словакия. Помнете ми думата: само след десет години ще имат най-ниския брутен национален продукт в цяла Източна Европа, а ние — най-високия. — Кимна, изпълнен с гордост. — Помнете ми думата!

— Само едно не разбирам — подметнах. — Щом чехите са толкова умни, защо не са открили още дезодоранта?

— Какво искаш да кажеш? — присви очи подозрително Марти.

— Няма значение — отвърнах. — Шегувам се бе, Марти. — Напротив, тук направо ухае на люляк.

Той кимна, уж ме разбра.

— Между другото — каза, — тази сутрин първо ще посетим фирмата „Мотоков“, притежаваща изключителните права за продажба на шкодите — потупа двукратно по облегалката за главата си — което им дава възможност да наводнят света с тия зверове!

— Да бе — промърмори Готвача. — Бас държа, че в Западна Европа ще се редят на опашки да си купят шкоди. Момчетата в „Мерцедес“ трябва да са нащрек, докато не ги е сполетял фалитът!

Синът на героя от войната кимна в знак на съгласие:

— Нали ви казвам: Чешката република прелива от възможности за инвестиции. „Мотоков“ е само един от многото примери.

Централата на „Мотоков“ представлява сива бетонна сграда, извисяваща се на двадесет и три етажа над пражките улици. И макар на фирмата да са й нужни само два от тях, комунистическите управници явно са били привърженици на максимата „Колкото повече — толкова по-добре“, та са смятали печалбата и загубата за дребни подробности — поне в сравнение със създаването на безсмислени, зле платени работни места за утеха на впиянчената чешка работническа класа.

Качихме се по облицован с балатум асансьор до дванадесетия етаж и се отправихме по дълъг безшумен коридор, в който въздухът нещо не достигаше. Бях на границата на припадъка, когато стигнахме до просторна заседателна зала, където ни разположиха около евтина дървена заседателна маса за тридесетина души. Налице обаче бяха само трима представители на „Мотоков“, а ние седнахме тъй далече, че се налагаше да викаме, та да ни чуят. Комунистическа им работа, рекох си.

Самият аз седях от едната къса страна на масата срещу стена-витрина, от която се виждаше центърът на града. В този час през месец юни слънцето грееше право през стъклото и температурата в залата вече доближаваше тази на Меркурий. На пода имаше три големи бели пластмасови саксии с мушкато. И трите растения бяха покойници.

След кратки въдворяващи любезности председателят на „Мотоков“ завзе центъра на сцената и заговори на английски с подчертан акцент. Обясни, че фирмата пострадала силно от разпадането на Съветския съюз. Новите антимонополни закони на практика ги изхвърлили от бизнеса. Изглеждаше ми интелигентен — дори, бих казал, приятен човек, но скоро се усетих, че излъчва нещо крайно особено. В началото не успявах да определя какво е, но изведнъж ме тресна по главата: онзи беше Мигач, и то — от световна класа! Примигваше при всяка дума, която произнасяше, понякога няколкократно.

— Предполагам, че ви е ясно — обясни Мигача с три скорострелни примигвалия. — Новото законодателство забранява монополите, а това поставя — миг-миг — „Мотоков“ в много затруднено — миг-миг-миг — положение. — Миг. — Може да се каже, че законът почти ни е докарал до банкрут. — Миг-миг.

Страхотно положение, няма що, рекох си, стига да имаш за цел да пуснеш парите си в чешка тоалетна чиния!

Но продължих в ролята си на заинтересуван посетител, кимнах със съчувствие, а Мигача продължи да мига.

— Да, наистина сме на ръба на банкрута — рече. — Имаме структурата — миг-миг — на фирма мултимилиардер, но нямаме мандат да продаваме. — Тук Мигача въздъхна. Изглеждаше на около четиридесет, а кожата му бе изключително бяла. В карираната си риза с къс ръкав и с платнената синя вратовръзка мязаше на счетоводител от скотобойна в Омаха.

Мигача измъкна пакет цигари от джоба на панталона си и запали. Двамата му подчинени явно възприеха това като знак, че и те могат да запушат, та докато се усетя, залата се изпълни със зловонен облак от евтин чешки тютюнев дим. С крайчеца на окото си зърнах Дани, опрял десен лакът върху масата и подложил длан под брадичката си. Да не говорим, че спеше. Спи ли? Спи, моля ви се!