Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

В този миг един вонящ чех на средна възраст в синьо-сива полицейска униформа се приближи към нас, огледа ни подозрително, после ни посочи да седнем на високите кожени кресла, подредени около огромна заседателна маса от махагон. Никак не е зле, рекох си. Седнахме, отнякъде изникна униформен сервитьор и постави безмълвно пред нас поднос с десертни аперитиви.

Огледах сервитьора, от когото се стичаха едри капки пот.

— Извинете — рекох смирено, — защо тук е тъй горещо?

Изгледа ме без капка интерес, сякаш го бяха подлагали на лоботомия, и се отдалечи без нито една думичка. Посегнах към чашата, но Вигвам ме предупреди:

— Да не си посмял да им пиеш от виното! — и взе да се озърта притеснено. — Те точно това очакват! — Хвърли ми обезумял поглед. — Нима не разбираш?

И Готвача се приведе към мен:

— Тоя май не знае английски — прошепна, — но на слизане от самолета пилотът каза, че такива жеги не е имало от сто години насам. Днешните температури били рекордни за страната им.

Едва в таксито поех въздух с широко отворена уста.

— Друг път блъскала ли те е подобна воня? — попитах Дани.

— Никога — поклати той мрачно глава. Оня трябва да го накиснат в сярна киселина.

Готвача кимна в знак на съгласие и добави дълбокомислено и самоуверено:

— Да не ви пука. Ще отседнем в най-хубавия им хотел. Сто на сто ще е с климатик. Няма начин да не е.

Свих рамене, без да разчитам докрай на думата му.

— Прага ли е най-големият град в Чехословакия? — попитах вонливкото-шофьор.

А той без никакво предупреждение се разплю по таблото на колата си:

— Словаците са кучета — избухна. — Отделиха се от държавата. — Вече сме Чешка република: Перлата на Изтока. — И разкърши врат, сякаш да си възвърне самообладанието.

Кимнах притеснено и погледнах през страничното стъкло — да поема красотата на Перлата на Изтока, но поради липсата на улично осветление нищо не видях. Но все още хранех някакви надежди. Та нали крайната ни цел е прословутият „Амбасадор“ — единственият четиризвезден хотел в Прага. Хвала Богу поне за това, рекох си. Сегашният етап от пътешествието ни сякаш бе прокълнат. Малко лукс нямаше да ни е никак излишен.

За жалост на Готвача му бе убягнала една малка подробност: „Амбасадор“ съвсем наскоро е бил обявен за един от най-лошите четиризвездни хотели в Европа. А защо — установих още щом влязохме във фоайето с температура сто градуса и влажност на въздуха хиляда процента. От задуха насмалко да припадна.

Пространното и мрачно фоайе ми напомни противоатомните скривалища от епохата на Студената война. Разполагаше с всичко на всичко три дивана с отблъскващ кафяв цвят на кучешки изпражнения.

Ухилих се на силно русото яко чехкинче на рецепцията. Върху бялата блузка над едрите й чешки цици имаше табелка с името й „Лара“ 46 46 Името е променено. — Б.а. .

— Нямате ли климатик?

А тя тъжно ми се усмихна с кривите си чешки зъби и отвърна със силен акцент на английски:

— Климатик има проблем. Сега не е на работа.

Забелязах с ъгълчето на окото си как Дани помръкна, но Готвача отново прояви мъдрост:

— Тук ще ни е добре — рече, кимвайки еднократно. — Виждал съм далеч, далеч по-лоши хотели.

— Къде бе, майсторе? — запитах, не вярвайки на ушите си.

— Не забравяй, че съм от Ню Джърси — заяви с тон на многознайко.

Бетонна логика, рекох си! Готвача си е истински боец!

Окуражен от думите му, шляпнах на тезгяха кредитната си карта, усмихнах се на Лара, а сам на себе си рекох: „Не е зле, зле е, ама чак пък! Както съм каталясал и едва гледам от поетите куалуди, няма начин да не загубя съзнание от тотална преумора“.

Два часа по-късно лежах чисто гол на леглото с вперен в тавана поглед и обмислях как да се самоубия. В стаята ми бе по-горещо, отколкото в котелното на „Титаник“. Прозорците не можеха да се отварят, а радиаторът беше надут докрай. А защо — никой в хотела май не можеше да ми обясни. Така че от радиатора струеше топлина, от климатика — нищо, та бях готов наплатя милион долара на някой да пусне вътре ято едри мъхести пчели, та да пърхат отгоре ми с крилцата си.

Беше два и нещо — осем и нещо в Ню Йорк. Изгарях от желание да се чуя с Графинята. Да ми каже няколко благи думи, да ме увери, че ме обича и че всичко ще се оправи. Способна бе да внесе светлина и в най-мрачните ми мигове. Но при всичките ми пет-шест опита стигах до шибаното записано съобщение, че международните линии са претоварени.