Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Да си поговорим за работата — рекох приглушено. — Не бях особено очарован от хората, с които се запознах в Швейцария, така че прекъсвам всякакво вземане-даване с тях. Нещо не ми вдъхват доверие. — И пак свих рамене. Чиста лъжа си беше, но си имах съображения да го излъжа, колкото и да ми беше неприятно.

По това време в Щатите по петите ми беше един вманиачен агент от ФБР, на име Грегъри Коулмън, така че ми се налагаше да създам лъжлива следа, по която да се насочи, та да отклоня вниманието му от истинските ми швейцарски сметки. За тази цел смятах да използвам Готвача — да ми открие швейцарска сметка, в която няма да вложа никакви пари, но за чието съществуване агент Коулмън щеше да научи. А щом изпратеше искане до швейцарското правителство за достъп до сметката, щях да се боря със зъби и нокти, все едно имам какво да крия. Така щях да го мотая поне две години, ако не и повече. А Когато най-после постигнеше своето и получеше достъп до сметката ми, щеше да установи, че по нея всъщност не е имало никакви постъпления.

Така че изиграният щеше да е той, а истинският ми бизнес щеше да си върви необезпокояван. И в този ред на мисли рекох на Готвача:

— Давай да направим онова, което предлагаше по-рано. Какво се иска от мен, че да почнем?

— Хич нищо не се иска от теб — отвърна Готвача, подчертавайки колко малко се очаква от мен. — Вече всичко съм ти уредил… попечители, подставени лица, а аз ще съм съветник към тръста, тоест още един буфер между теб и парите ти. И ако, не дай Боже, онези младежи почнат си врат носовете, моментално подавам оставката си като съветник, парите ти изчезват в Лихтенщайн и нали знаеш — швъттт! — плесна с ръце, изпружи дясната си ръка напред към Южна Румъния — и сме на чисто.

Усмихнах се на Готвача и кимнах задушевно. Той, Готвача, притежаваше куп таланти, но най-забележителна беше способността му да използва сложни комбинации от жестове и звуци, за да изразява мисълта си. А лично на мен любимият ми беше швъттт , който издаваше с извиване на езика в обратно „С“, последвано от остро изпускане на въздух. А едновременно със звука швъттт пляскаше с ръце, после рязко изпружваше дясната си ръка във въздуха. Готвача използваше този звук като обобщение на даден трик, един вид: „И с последния фалшив документ, който сме създали, нали разбираш… швъттт! … и федералните власти изобщо няма да проумеят какво е станало!“.

Седейки сега в гълфстрийма, си давах сметка какъв колосален гаф съм извършил, отказвайки да следвам една от купищата страхотни рецепти на Готвача за задоволяване на баснословния му апетит към швейцарските банкови сметки. Плашеха ме обаче отношенията му със Синеокия дявол; обществена тайна бе това, че двамата въртят бизнес в Швейцария; и колкото и да бях печен, Синеокия дявол бе дваж по-печен и все още не го бяха изловили! Така че какво вещаеше този факт за собствените ми бъднини? Доста добри неща, рекох си. И аз като Дявола бях безкрайно внимателен и не пестях усилия при прикриване на следите си.

Вкопчих се в тази щастлива мисъл, докато се пресягах към чантата с илачите. Отворих флакона с валиум и глътнах три сини хапчета. Лъвска доза, вярно, но като се има предвид колко кока бях изшмъркал, точно толкова ми трябваха, за да вляза безопасно в Чехословакия.

Вместо към главния терминал на пражкото летище „Рузине“, гълфстриймът бе насочен към малкия частен терминал, който доскоро се ползваше единствено от ръководителите от ЧКП. Като се има предвид степента на опиянението ми, това напълно ме устройваше; но докато ни водеха към една зала, напомняща кремълската светая светих, нещо, което не можех да определя, ме зачовърка отвътре. Застаналият до мен Дани също имаше разтревожен вид.

— Намирисваш ли нещо? — попитах и сбръчках нос.

Дани се почеса по носа и смръкна на два пъти дълбоко въздух.

— Да бе — отвърна ми. — Какво става, мама му стара? Мирише ми на… на не знам какво, но никак не ми харесва. — И пак пое на два пъти въздух през носа.

— Ти намирисваш ли нещо? — прошепнах на Вигвам.

Вигвам се заозърта като диво животно.

— Отровен газ — рече нервно. — Трябва… трябва да си взема обратно паспорта. Моля ти се… ще ми го изгубят. — И започна да дъвче нокътя на показалеца си.

Нерви, рекох си, горкото копеле съвсем е паднал на дъното на нервната фаза. Наклоних глава към Готвача.

— Намирисваш ли нещо, майсторе?

— Да. Шибана воня на пот! — обяви той. — Тия комунистически копелета не ползват дезодоранти! — Почеса се замислено по брадичката. — А може и да ги няма по магазините. Нямаш си на представа до каква степен тия комунистчета се лишават от най-елементарни удоволствия.