Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Точно в това беше проблемът ми: Синеокия дявол бе успял да се измъкне сух, надхитряйки през цялото време надзорните органи, и Копелето нямаше по-голяма мечта от тази да получи на поднос главата му.

Изведнъж гласът на Монсоир ме върна в настоящето.

— Брутален е тоя трафик! — обяви. — Имам чувството, че никога няма да стигнем в Бруквил. Ти как мислиш, шефе?

— Монсоир — рекох му нежно, — ти си един много добър шофьор. Никога не взимаш болнични, никога не се губиш, а като те знам, че си и мюсюлманин, подозирам, че изобщо не пиеш! — И кимнах възторжено. — Затова ще ти кажа само две мили думи.

— И кои са те, шефе?

— Еби… се! — Изсъсках, пресегнах се към копчето на таблото над главата ми и видях как тиквата на приказливия пакистанец изчезва зад облицованата с филц разделителна стена. Стоях загледан в продължение на няколко секунди в пищния син цвят на филца и в изписаните там три златни букви — N, J и B — Jordan и Nadine Belfort. Избродирани бяха с 18-каратов златен конец, в готически шрифт. Ебаси и шибания ташак! — рекох си. — Ебаси и разточителството! При това, вече напълно безсмислено…

Мислите ми се отправиха с вой към Синеокия дявол и Готвача. Истината е, че не бях всъщност танцувал с Дявола, така че не можех да го накисна за нищо, поне не в пряк смисъл. Не така обаче стояха нещата с Готвача. Бяхме забъркали заедно хиляди нечестиви комбинации — толкова много, че им бях изгубил бройката. Но най-любопитното бе, че го бях изключил от швейцарската си дейност от страх връзките му със Синеокия дявол да не насочат органите към мен.

Уви, само четири години по-късно, сиреч — преди няколко часа, Копелето и Агента маниак отказаха да повярват, че тъкмо така съм постъпил. Няма никаква логика, твърдеше Копелето. За какво ти е било да изключваш тъкмо Готвача, питаше ме скептично? Във всичко друго си го включвал и изведнъж — аут! Не се връзва нещо, освен ако всъщност си го включил, но сега гледаш да го прикриеш! При тези думи Копелето извади пачка стари документи, свързани с пътуването ми до Швейцария през лятото на 1995-а; и съвсем неслучайно с мен бе пътувал и Готвача. И което бе още по-уличаващо — след като напуснахме Швейцария не си бяхме отлетели директно за Съединените щати, ами се бяхме отбили до Чехословакия, отвъд бившата Желязна завеса. Според данните, с които Копелето разполагаше, престоят ни там беше по-малко от осемнадесет часа — само кацнахме и още същия ден излетяхме. И Копелето точно в това намираше нещо гнило — от какъв зор сме го направили, значи, освен да оставим пари в брой, да открием тайна сметка или да договорим някаква комбина? Каквото и да бяхме правили, Копелето усещаше, че крия нещо, и настояваше да разбере що е то.

Аз междувременно можех само да се чеша по главата. Копелето бе толкова далеч от целта, че чак не можех да повярвам. Но понеже нямах друг избор, описах му пътуването най-подробно, като почнах от Швейцария, където, казах му, бях отишъл с единствената цел да огранича пораженията. Мъчех се да се измъкна от последния от поредицата ужасни разгроми, чиято съвкупност ме бе довела в крайна сметка в стаята за поверителни разговори. Конкретният провал, за който става дума, бе предизвикан от ненавременната кончина на прекрасната леля Патриша — лелята на Графинята, която, без да съобщавам на Графинята, бях поставил на ключово място в една от комбините си за пране на пари.

Убедил бях любимата леля на жена ми — пенсионирана шестдесет и пет годишна британска учителка без нито едно закононарушение през целия си живот — да наруши с един замах поне хиляда, явявайки се мое подставено лице в Швейцария. В мига, в който кандиса, взех да трупам милиони долари в шифровани сметки, свързани с нейното име. Докато един ден взе, че умря от удар, ей така, без всякакво предупреждение, и всичките ми милиони увиснаха.

В началото си мислех, че смъртта й ще ми причини небивали проблеми, най-явният от които бе този, че парите ми ще останат блокирани завинаги в долнопробния търбух на швейцарската банкова система. Оказа се, че греша и че швейцарците са много печени в тези работи. За тях смъртта на едно подставено лице се явявало огромен плюс — повод за отваряне на бутилка шампанско. В края на краищата няма по-добро подставено лице от покойното, обясни ми моето разплуто швейцарско доверено лице Роланд Франке 39 39 Името е променено. — Б.а. — един сто и четиридесет килограмов симпатяга с ненаситен апетит за сладкиши и с неземен дар да създава фалшиви документи, базирани на принципа на достоверното опровержение. А Когато попитах моя майстор фалшификатор защо, той сви рамене и отвърна: „Защото мъртвите не говорят, млади ми приятелю, нито пък покойните лели!“.