Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Силата на всеки култ е в това, че предлага подобна концепция — тоест, че представлява нещо повече от останалия свят. У „Грейт Американ“ беше това, че продава храни, каквито не могат да се закупят от супермаркета. „Стратън“ обещаваше да те направи богат, нищо че и гимназия не си завършил и мястото ти е зад касата на някой магазин. — Засмях се иронично. — Именно затова по-рано ви рекох: дайте ми ги млади и наивни, гладни и тъпи. Защото такива стават най-верните членове на култа.

Но да се върнем към онова първо мое събрание. След като поговорих няколко минути на агентите за превъзходствата на стоката ни, думите започнаха да бълват сами из устата ми. Заизливах безупречни мисли. И докато се усетя, започнах наистина да им проповядвам, да навлизам в най-дребни подробности за неща, които дотогава и през ум не ми бяха минавали. И то с тона на най-големия специалист на света в тази област: като например разликата между печелившите и губещите, силата на позитивното мислене и способността да управляваш собствената си съдба.

После минах на технически подробности и им заобяснявах изкуството на продажбата: как подхващаш и как приключваш дадена сделка; как променяш скоростта и тона на приказките си, че да поддържаш интереса на клиента; как не бива да отстъпваш, да не приемаш „не“ за отговор и да чукаш по вратите, докато ти прокапе кръв от кокалчетата. „На себе си го дължите, рекох им! На себе си, на семействата си, но най-вече на онези, на чиито врати хлопате, понеже храната, която ще им продадете, е толкова невероятно качествена, че те цял живот ще ви благославят.“

Не мога да ви опиша колко удивен бях сам на тази си способност да говоря. При това не хабях никакви усилия, а резултатът се проявяваше мигновено! Четях го в очите на всички присъстващи агенти. Буквално го боготворяха. Боготворяха ме и мен. И колкото повече им говорех, толкова повече ме боготворяха.

С течение на времето установих, че такива събрания запълват някаква празнота в душата ми. Нямате си представа какво поразяващо чувство беше. Не познавах друго такова. — И се усмихнах тъжно на спомена. — Но както и към всичко друго, и към него постепенно претръпнах. В крайна сметка, дори когато „Стратън“ достигна върха и говорех пред цяло футболно игрище от брокери, вече не изпитвах същото вдъхновение. От което дупката започна да става все по-празна. — Спрях, да смелят значимостта на думите ми. — Именно по тази причина се отдадох на дрога и секс, на живот на ръба на бръснача. В началото на 90-те години на Уолстрийт излезе приказката, че имам смъртно желание. Аз обаче гледах по-другояче на нещата: смятах, че животът всъщност се разгръща пред мен, а аз само поставям един крак пред другия и следвам някаква предопределена пътека. Докато накрая се оказа, че вървя по пътеката към собствената си саморазруха и че я проправям със собствените си действия.

Никаква реакция от никого. В стаята за поверителни разговори цареше гробовна тишина. Игла да пуснеш — ще се чуе. Продължих:

— Още помня израженията по лицата на ония агенти, сякаш беше вчера. Но най ме впечатли изражението на Елиът. Гледаше като омагьосан. Имах чувството, че е готов да хукне на мига от склада и да започне да тропа по хорските врати. Така силно го бе поразило изказването ми и така силно оформи то бъдещите ни отношения. Понеже до този момент се считахме за равни, но след събранието се образува някакво негласно споразумение, че оттам нататък аз ще вземам решенията.

След около две седмици му подхвърлих идеята да си създадем собствена фирма за месо и морски продукти. „От какъв зор да плащаме по двайсет долара на кутия на «Грейт Американ» — рекох, — когато и сами можем да ходим на борсата?“

Но мозъкът на Пингвина бе до такава степен промит, че той, без да се замисля, ми отвърна: „Ами стоката? Откъде ще се снабдяваме с продукти с такова качество, като на «Грейт Американ»?“.

Изсмях се при този спомен.

— Представяте ли си само до каква степен му бяха промили мозъка! Да вярва, че нищо друго не може да се продава от врата на врата, освен изключително качествената стока на „Грейт Американ“. Едва не се изсмях. Добре де, че храната им беше хубава — хубава беше, но чак пък превъзходна! Пържолите им бяха добри, но не и върховно качество, а и рибата им бе замразена, а не прясна. Така че се налагаше да депрограмирам Пингвина от култа „Грейт Американ“.

Реших да подходя постепенно… но до известна степен. „Какво ти става, бе, Пингвин? Мама му стара, та стоката им е с едно средно качество! Овладей се, да му еба майката!“ После му пуснах дружеска усмивка и рекох: „Слушай, ще намерим по-добри пържоли и от тези на «Грейт Американ», че и по-прясна риба. После ще си наемем наши си агенти — да ходят вместо нас от врата на врата — и тогава вече истински ще забогатеем!“.