Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Много ли брокери напуснаха фирмата ти тогава? — попита Копелето.

— Не — отвърнах му моментално. — Брокерите си умираха за негативни писания в печата, хеле пък за материал като този. Напротив. Още на другия ден след излизането на броя всички цъфнаха на работа в средновековни костюми и започнаха да тичат като ненормални из залата и да пеят „Ние сме твоята весела дружина! Ние сме твоята весела дружина!“ — Засмях се, като се сетих. — Но най ме подразни снимката, на която ме бяха изтипосали в списанието. Беше направо отвратителна.

— Оная, дето си застанал до ръждясалата отходна тръба ли? — захили се дяволито Агента маниак. А Мормона добави:

— Оная със злата усмивка ли?

Поклатих отвратено глава.

— Да, да, същата — измърморих. До ръждясала тръба, сякаш „Стратън“ е заминала в канализацията. Много добре си я спомням. Той фотографът от „Форбс“ ме прееба. Първо ме накара да се качим на покрива, после съвсем между другото ме прикотка да застана до тръбата. — И забелих очи. — Изобщо не я забелязах, понеже се тревожех за прическата си, а той нащрака хиляда и една пози, изчаквайки търпеливо тъкмо онзи миг, в който на лицето ми се появи крива усмивка, сякаш току-що съм лапнал лайно. И точно този кадър използваха. — Поклатих глава при мисълта за собствената си наивност. — Очеркът, естествено, се подиграваше с опита ми в месото и морските продукти — с една дума: какво търси един никакъв си търговец на месо в света на висшите финанси? То и целият материал така бе озаглавен: „Меса, ценни книжа — има ли значение?“.

Погледнах Вещицата и продължих:

— Ти обаче имаш право, Мишел. Както е изтъкнато там, ние наистина се задържахме в бизнеса за известно време, макар лично аз да го оприличавам не толкова на бизнес, колкото на догонване или гонене на собствената си опашка. — За миг се замислих за миналото. — След урагана задният двор на Пол остана под един метър вода. Трябваха ни цели две седмици да се измъкнем от тинята, след което изневиделица задният двор се превърна в тресавище и почна да поглъща всичко — първо гаража, после вътрешния двор, накрая и цялата къща. Допитахме се до геолог да не би къщата да се е намирала на неизвестна дотогава линия на разлом, но се оказа, че не е.

Изникнаха и други проблеми. Бяхме се сдобили с един допотопен хладилен прицеп с надеждата да икономисаме някой и друг долар. Той обаче излезе крайно неефикасен. Гълташе повече ток от Ню Джърси, а инсталацията в дома на Пол не беше годна да понесе натоварването… — Зарових за миг из паметта си. — И мисля, че някъде в началото на декември къщата на Пол за една бройка да изгори. — Свих невинно рамене. — Тогава майка му изскочи в задния двор, вързана с въже през кръста, че да не потъне към центъра на Земята, и се разкрещя: „Махайте се оттук! И да разкарате и шибаните си пикапи!“

Засмях се, като се сетих.

— Все пак майката на Пол се оказа свястна и ни даде цял месец да си търсим нов склад. Навремето ни се стори доста разумно като срок, но се оказа, че нещата не са толкова лесни. Нямахме никаква кредитна история, балансът на фирмата беше някакъв ужас и собствениците на най-подходящите имоти изобщо отказваха да се занимават с нас.

На този етап вече бяхме шестима: Елиът, Пол и аз плюс тримата ни наемни работници — внушителният Франк Буа, висок метър и деветдесет и шест и абсолютно копие на бебето от етикетите на детските пюрета „Гербер“, само че с брада; дребният Джордж Барбела, само пет сантима над границата, на която те приемат за джудже, и с физиономията на самия дявол; и накрая един непоправим зобач на стероиди на име Чъки Джоунс 27 27 Името е променено. — Б.а. , наподобяващ норвежкия бог Тор, само че в смачкано състояние, понеже беше висок само един и шейсет и две.

Никак не е чудно, че всеки един от тримата страдаше от някаква сериозна дисфункционалност, макар че при Франк това засягаше най-вече жена му, жертва на рядко заболяване, наречено алопеция тоталис, от което й окапа цялата коса, че дори и веждите и миглите. Поради което приличаше на женски вариант на Юл Бринър. Дисфункционалността на Джордж Барбела се изразяваше в тотална вманиаченост на тема „качество на храните“, по-силна и от тази на Елиът. Постоянно се оплакваше, че скаридите ни били замразени с много вода, за да тежат повече. „Когато клиентите ми ги готвят, от «джъмбо» стават на «микро»“, не преставаше да мърмори Джордж. — Но „глазирането“ си беше стандартна процедура в хранителната индустрия — свих невинно рамене, — така че най-малко аз бях виновен. Той, ако искаше да се ядосва за нещо, трябваше да се дразни от това, че храната ни миришеше на керосин.