Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Храната ви миришеше на керосин? — отскочи назад със стола си Копелето.

— От време на време — отвърнах. — Гаражът на Пол не се отопляваше, та през декември вече замръзвахме от студ. Това ни накара да купим една огромна керосинена отоплителна печка с вид на торпедо на колела. За топлене — топлеше, но развиваше по-високи температури и от слънцето и ревеше по-силно от изтребител на форсаж. Да не говорим, че от време на време пропускаше някой работен такт, при което бълваше плътна пушилка, която се разстилаше по храната. Но си беше за предпочитане пред бялата смърт. — Спрях и отпих глътка вода. — Да не ви разправям пък за дисфункционалността на Чъки, който между другото си сваляше гащите насред гаража и си инжектираше тестостерон в гъза. От друга страна обаче, Чъки притежаваше страхотно чувство за хумор и измисли прякори на всички ни: Франк Буа стана Бебето Гербер; на Джордж Барбела викаше Татуирания, като на джуджето в сериала „Фантази Айлънд“; а Пол Бъртън бе Екрана, понеже според Чъки на голямото му чело направо можело да се прожектират филми.

Прякора на Елиът вече го знаеха. Тъкмо се канех да им съобщя моя, когато Агента маниак се захили и рече:

— А твоят какъв беше? — После хитро присви очи: — Чакай да позная: Наполеон, нали?

Ебаси и шибания гъз , рекох си! Тя, Графинята, така ми викаше, когато искаше да ме ядоса! Веднъж на Вси светии дори ме накара да се костюмирам като проклетото му копеле. Да не би Агента маниак да е дочул нещо? Щото не ми се вярва наполеоновият ми комплекс чак пък толкова да ми личи! Или просто бе налучкал? Какво значение има всъщност?

Тъкмо щях да кажа на Агента маниак да върви да се чука, когато Мормона ми спести усилието.

— Намерил се кой да приказва! — сряза го Мормона и захихика, акомпаниран от Вещицата и Копелето. Сиреч „и Агента маниак, и Вълка от Уолстрийт си имат наполеонов комплекс!“. Магнум обаче реши, че не върви да се подиграва с нечий ръст, и изобщо не се засмя; пък и при неговия ръст — колкото на двама нормални мъже, хич не вървеше да се надсмива над някакъв тапешник.

А за да не позволя на Агента маниак да извади пищова си срещу Мормона, му казах:

— Отчасти си прав, Грег, поне що се отнася до Елиът. Но прякорът му не бе просто Пингвина, а Пингвина самоубиец. Щото вече бяхме на ръба на банкрута, а Елиът бе на ръба на самоубийството. При което Чъки тръгваше, клатушкайки се, из офиса с наврян в слепоочието показалец и щръкнал нагоре палец, демек ще си пръсне черепа. „Здравейте, чуруликаше Чък, аз съм Пингвина самоубиец и доставям месо и морски продукти на местните ресторанти. Имам излишък в пикапа си, но не мога да го върна във фризера“, повтаряше той до безкрайност, докато обикаляше гаража и пляскаше с ръце като мигриращ пингвин. „Помощ, помощ! — чуруликаше. Ураганът Глория се изпика отгоре ми, керосиновата печка ме задушава, жената на Бебето Гербер прилича на извънземно, майката на Екрана затваря киното ни, а пък…“ — И не можах да не се разсмея. — Голяма скица беше тоя Чъки, докато един ден… пуф! … изчезна. Като пръдня на вятър. Оказа се, че нощем ограбвал магазини за алкохол. Последно стана дума за него, когато двама детективи от нюйоркската полиция наминаха край гаража да питат дали знаем местонахождението му. Сигурно вече е умрял, или ако е жив, работи някъде като комик.

— Добре де, какъв всъщност беше твоят прякор? — запита Вещицата и така стисна устни, че направо изчезнаха. Усмихнах се и отвърнах:

— Минах метър, Мишел. Чъки ме нарече Джей Пи — съкратеният вариант на Джон Пиърпонт Морган. Защото Чъки не смееше да ми се присмива. Вярваше дълбоко в мен и обожаваше събранията ни. Дърпаше ме настрана след всяко събрание и почваше да ме навива: „Абе ти що си губиш времето с тоя шибан бизнес? Та ти си най-кадърният търговец, когото съм срещал бе, Джей Пи…“. И се мъчеше да ме убеди да разкарам Екрана и Пингвина. „Те са ти само в тежест — викаше. — Ти си Джей Пи Морган, а те са играчи на дребно.“ — Спрях и се замислих за едновремешния му съвет. — По отношение на Пол беше абсолютно прав — него го мързеше да продава от врата на врата. А и за самата фирма имаше право: да ходиш от врата на врата с пикап е пълна глупост, шибано губене на време.

Но по отношение на Елиът бъркаше. Пингвина беше истински уинър 28 28 От англ. winner — победител; човек, свикнал да побеждава. Антоним на лузър (loser) — човек, който е неспособен да печели, а постоянно губи. — Б.пр. , в пълния смисъл на думата. Никой не можеше да го надмине по работоспособност, а и ми беше абсолютно предан. Тепърва щяхме заедно да натрупаме състояние с него, макар и не в областта на месото и морските продукти, а на Уолстрийт. Но преди това трябваше да получим няколко урока по смиреност.