Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Спрях и вдигнах поглед към Агента маниак.

— Искаш ли да познаеш какво стана след това?

Агента маниак се усмихна и поклати няколкократно глава.

— Представям си.

— Съмнявам се — рекох, — понеже и в „Грейт Американ“ никой не успя да го предугади. Добре де, рекох си, щом възраженията са най-вече против цената, що не почнем да търсим клиенти сред богатите? Или поне сред онези богати, които познавам. Лошото е, че всъщност не познавах никакви богати хора — ако не броим Дейвид Ръсел, бащата на гимназиалното ми гадже. Но и там положението беше съмнително, понеже той току-що се беше разделил с жена си и нямах представа къде живее. За нея бях сигурен, че е още в просторната им къща в Уестчестър, но не ми беше удобно просто така да почукам на вратата й. Не знам защо, но тя открай време не ме харесваше. Какво толкова е имало да не ми харесва, Мишел? — погледнах закачливо вещицата.

Тя нито отвърна, нито се усмихна, само тънката й лява вежда излетя някъде нагоре по челото й, един вид „Ти ташак ли си правиш с мен?“. Затова свих рамене и подкарах нататък:

— Е, предполагам, че е имало някакви причини все пак. Но като се абстрахираме от това, аз направих втората възможно най-добра крачка и почуках на съседите й. — Кимнах еднократно — да подчертая почтеността на решението ми. — Точно така. Прекарах червения пикап тойота току до огромния им главен вход и зачуках. Като днес си го спомням. Огромна бяла сграда в колониален стил с щори в горскозелен цвят и с параден вход, по-голям от онзи, който води в Изумрудения град в страната Оз, и боядисан с поне хиляда пласта яркочервен емайллак. Чуках, чуках, докато след около минута се появи миловидна женица на около шейсет, със сиви коси и бабешки очилца, и попита: „С какво мога да ви помогна, млади момко?“.

А аз й се усмихнах тъжно и отвърнах: „Надявам се наистина да ми помогнете, госпожа. Казвам се Джордан и доставям месо и морски продукти за мнозина от този район. Но днес ми останаха излишъци, няма как да ги върна в хладилната зала, та съм готов да ви продам всичко на складова цена“. Ококорих й огромни сини зъркели като на кученце и добавих: „Няма ли начин да ми помогнете, госпожа?“.

Тя ме поогледа в продължение на няколко секунди, после с изпълнен със скептицизъм тон ме попита: „И на кои съседи по-точно доставяте?“. А аз, без да ми мигне окото, отвърнах: „На семейство Ръсел в съседната къща“. Но после се сетих, че тя може моментално да им звънне, затова бързо вметнах: „Най-вече на господин Ръсел, на Дейвид, както предпочиташе да му викам… — Свих тъжно устни и кимнах: — Но нали знаете как вървят нещата у тях с този развод и прочее… Напоследък не купуват много месо.“

Жената явно съчувстваше на съседите си, тъй като тонът й незабавно омекна. „Представям си какво им е — рече. — Това, разводите, са ужасно нещо.“ След което внезапно се оживи и запита: „И какво имате в камиона днес?“. Вдигнах показалец: „Изчакайте за миг, сега се връщам“. Изтичах до камиона, награбих по една кутия от всеки вид и след малко се дотътрих с поне дузина кутии, натрупани една върху друга, та стърчаха поне трийсет сантима над главата ми.

Когато се добрах до предната врата, жената рече: „Тук, навън, човек буквално може да замръзне. Защо не внесете всичко това в преддверието?“. И посочи с глава фоайе от сив мрамор, в което и самолет можеш да приземиш. „О, ъ-ъ, много благодаря — изпъшках аз показно. — Те, тия кутии, са адски тежки.“ И добавих, докато минавах покрай нея: „Права сте. Навън наистина е страхотен мраз!“. Свлякох се на колене и пуснах кутиите леко отвисоко, че да тупнат звучно на мраморния под.

Спрях да поогледам разпитващите ме. Изглеждаха по-скоро шокирани, отколкото отвратени от цялата поредица лъжи, които бях изръсил пред милата възрастна дама. При това си нямаха и най-малката идея, че големите лъжи тепърва предстояха. Е, ясно бе, че не е необходимо да се впускам в кървави подробности за това как убедих горката женица да купи всичките ми четиридесет кутии с месо. Разпитващите ме надали щяха да го оценят по достойнство. И въпреки всичко не успях да се сдържа. Спомените за първите ми стъпки в търговията ми доставяха някакво необяснимо удоволствие. Да не говорим, че докато приказвах за миналото, не ми оставаше време да се съсредоточа върху настоящето, тоест върху мрачната реалност, в която се бе превърнал животът ми. Затова най-разпалено продължих да им разправям с известна напереност в гласа:

— Едно ще ви кажа: в живота на един млад мъж има само шепа ключови моменти — моменти, в които се случва нещо изключително и той осъзнава, че нещата никога повече няма да вървят постарому. — И спрях за ефект. — При мен се получи тъкмо такъв момент. Вярно е, и преди разнасях сладоледи по плажа, но то не беше толкова майсторство да продаваш, колкото упорита работа и желание да успееш. И търгчето, което устроих в колежа по стоматология, не беше на такова високо ниво, макар да бе крачка напред в тази посока.