Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Както и да е, оказа се, че по телефона търсят не баща ми, а мен, и той не кой да е, а Пингвина. При което баща ми пак почна да мърмори: „Ебаси и шибания телефон! Все едно и също! И тоя шибан Пингвин! Изпод коя скала се измъкна? Тъп Пингвин, само се клатушка!…“

На този етап всички бяхме изпаднали в истерия. Пръв се съвзе Копелето:

— Добре, де, Лудия Макс откачи ли, като научи за месарския бизнес?

— Ни най-малко — отвърнах. — Щом свърших да говоря по телефона, моментално им съобщих, че са ме наели за агент по продажбите на месо и морски продукти, при което Света Лия я обзеха бесните, а това предизвика повторната поява на Сър Макс. — Направих кратка пауза. — Проблемите ми всъщност започнаха на следващата сутрин, Когато Пингвина спря пред нас със служебния автомобил, който се оказа „Тойота“ — пикап. „К’ъв е тоя шибан автомобил, бе? — озъбих му се. — Ти за тоя ли служебен автомобил ми разправяше!“

„Глей го к’ва е красота — отвърна ми, после скочи от пикапа по дънки и маратонки, доклати се до мен и ме прегърна през рамото. После се втренчи в пикапа и попита: — К’во ще кажеш, а?“

„Лайнян боклук — изръмжах, след което забелязах големия бял хладилен шкаф в багажника. — К’ва е тая шибана работа, бе, Пингвин? К’ъв е тоя ковчег! — Видях от един от ъглите да се процежда сив дим от сух лед: — И к’ъв е тоя шибан пушек?“

Елиът ми хвърли многозначителна усмивка, после вдигна показалец и каза: „Гледай. Сега ще ти покажа“. Заклати се накъм десния борд на пикапа и вдигна капака на хладилния шкаф. „Виж само какво карам“, изчурулика гордо. Занаизважда разни картонени кутии, да ми покажел стоката. Всяка кутия бе с размерите на дипломатическо куфарче и съдържаше определен вид месо или риба. А имаше от всичко: филе миньон, скариди, опашки от омари, агнешки котлети, свински котлети, телешки котлети, морски език, филе от сьомга, рачи пипала, та дори и полуготови храни — пиле по киевски и пиле кордон бльо. Такова разнообразие не бях виждал.

В един момент се оказахме заобиколени от над две дузини картонени кутии, но объркването ми не бе намаляло ни най-малко. Нещо ме човъркаше отвътре, но не знаех какво точно. „А защо ресторантите ще вземат да купуват точно от нас? — попитах. — Цените ни ли са по ниски? Качеството ни ли е по-високо?“

Пингвина ме изгледа тъпо и попита: „За какви ресторанти изобщо става дума?“.

Погледнах Копелето и иронично поклатих глава. После, с лек смях в гласа си, казах:

— Имам чувството, че именно в този миг се предопредели цялото ми бъдеще и че всички последвали събития бяха само една поредица от случайности. С това, че не се юрнах обратно у дома и не постъпих повторно в стоматологичния колеж, всъщност подпечатих съдбата си. — И свих рамене. — Предопределих цялото предстоящо десетилетие от живота ми, сиреч цялата лудост, наречена „Стратън Оукмънт“.

Копелето приседна на ръба на стола си. Явно любопитството му се беше разпалило.

— Кое те кара да мислиш така?

Замислих се за миг.

— Ами, да речем, че точно в онзи миг осъзнах в какво се замесвам. Съзнавах, че става дума за… — не използвах думата „измама“ не само защото бизнесът с меса и морски продукти не беше съвсем измама, но и понеже не желаех разпитващите ме да останат с впечатлението, че цялата ми кариера е била посветена на измамите. Надявах се да приемат „Стратън“ просто като петънце в една поначало полусъобразена със законите кариера. — За лека шашма — изрекох внимателно, — или евентуално за не съвсем лека. Но след като стоката е толкова качествена, рекох си, кому ще навредим чак пък толкова?

Свих рамене, убеден от собствената си логика.

— Както и да е, пътувахме двайсетина минути до склада и по пътя Елиът ми обясни хватките. Продажбата се извършвала от врата на врата — на частни домове и други бизнеси, но в никакъв случай на ресторанти. Цените ни не били подходящи за тази цел. „Продаваме на дребно, не на едро“, поясни ми Елиът. И макар да не го каза направо, поне намекна, че цените ни не са от най-евтините. „Но пък се грижим за удобството на клиентите ни — чуруликаше ми Елиът. — Доставяме им храна с ресторантско качество право по домовете. Дори, ако желаят, им я подреждаме във фризера!“ Това, последното, го повтори няколкократно, че дори и се обяви за професионален зареждач на фризери, сякаш това оневиняваше факта, че взема толкова скъпо.

Така или иначе, докато стигнем до склада, ми стана ясно с какво точно се занимава „Грейт Американ Мийт енд Сийфуд“: никакви териториални ограничения, никакви рекламни брошури, никакви постоянни клиенти, никакви заплати. Всичко бе изключително на комисиони. „Разчитаме единствено на случайни продажби — чуруликаше Елиът, докато влизахме в склада. — Именно затова изкарваме толкова много пари.“