Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Както и да е, Пингвина ми почурулика още няколко минути колко прекрасен бил бизнесът с месо и морски продукти. „Идеални ресторантски продукти — убеждаваше ме той. — Само най-висококачественото.“

Абе звучеше ми прекалено добре, за да е истина, но пък никога не бях улавял Елиът в лъжа. Че беше понякога прекалено доверчив — беше, но никога не ме беше лъгал. Та аз се абстрахирах от скептицизма си, натоварих догоре своя „Мъркюри-Кугър“, модел 1973 година, и заминах за Ню Йорк да хвърля бомбата на родителите ми. Това стана през февруари 1985 година. Тогава бях на двайсет и две. И животът ми тепърва започваше.

— Събра си, значи, багажа и замина — каза Вещицата, клатейки напред-назад глава.

— Да — отвърнах нехайно, — точно тъй сторих. И взех със себе си всичко, което притежавах на този свят, тоест куфара, пълен с мръсни дрехи, и ризата на гърба ми. И трите хиляди долара от търга, естествено. И до днес не мога да се начудя на лекотата, с която напуснах Балтимор. Наемът за апартаментчето се плащаше ежемесечно, нямах кой знае каква мебелировка, а финансовите ми задължения на практика бяха нулеви. Най-гадното бе, че щях пак да съм принуден да живея при родителите си, което не е никак приятно. Те все още обитаваха двустайния апартамент, в който израснах. Онзи, същия, който се бях заклел да напусна, щом забогатея.

Спрях и замислено потрих брада.

— Истината е, че те все още са там, въпреки огромната заплата, която баща ми получаваше в „Стратън“. — Поклатих невярващо глава. — Представяте ли си? Когато нещата съвсем потръгнаха, дори предложих да им купя нов дом, но те отказаха да се местят. Хора с по-вкоренени навици надали сте срещали.

— Та как им съобщи новината? — попита нетърпеливо Копелето.

— Изчислих, че ще я понесат по-леко, ако им я сервирам на части, така че преди да тръгна от Балтимор, само им споменах, че съм се отказал от стоматологията; но пропуснах да кажа, че съм си намерил работа като агент по продажбите във фирма за месо и морски продукти.

Тази, втората бомба, я хвърлих в хола, където поначало провеждахме всички важни разговори. Баща ми седеше в любимото си кресло, а майка ми четеше на дивана. Не знам защо, но и до днес си спомням книгата: „За смъртта и умирането“. — Свих рамене. — Тя, майка ми, незнайно защо, много си падаше по подобни мрачни четива. Баща ми се беше зазяпал в един от любимите си полицейски сериали и цигарата не излизаше от устата му.

Седнах насреща му и рекох:

— Ще можем ли да си поговорим?

Баща ми изгледа майка ми и рече с известно раздразнение: „Лий, я намали звука на «ТиДжей Хукър» 18 18 Американски телевизионен сериал (1982–1985). — Б.пр. за малко, ако обичаш“. При което мама захвърли книгата и буквално се затича да намали звука на тринитрона. Съвсем характерно за отношенията между двамата ми родители — Лудия Макс и Света Лия. През повечето си време все гледаше да не допусне на баща ми да му избие балансът.

А аз им казах: „Установих, че стоматологията не е за мен. Изкарах цял един семестър и се убедих, че зъболекарството никога няма да ми донесе щастие“. Това, разбира се, си беше чиста лъжа, но ако им кажех, че съм се отказал още през първия ден, щяха да пощуреят. Майка ми обаче не искаше да се примири.

„Никога не съм очаквала да си вечно обикновен зъболекар — рече. — По-скоро си представях, че някой ден ще имаш своя верига от зъболечебници или ще откриеш някоя нова стоматологична процедура. Все още не е късно.“

„Разбери, мамо: прекалено късно е вече. Връщане назад няма.“ И потърсих подкрепа от баща си. В подобни ситуации той обикновено беше по-разбраният. Умираше си за дълбоки кризи — винаги са му действали успокояващо, дори до днес. Обикновено се пищисваше от дреболиите. Затова му рекох: „Виж какво, тате, не желая да съм зъболекар. Искам да съм агент по продажбите. Това най ми пасва — да продавам нещо…“. При което майка ми рипна от дивана и се разпищя: „За Бога, Макс! Всичко друго, но не и продавач!“. После се извърна към мен: „Виж докъде си ме докарал! — Сведе глава да ми покаже малък кичур побелели коси. — Това ми е от десети клас, когато избяга от училище и по цял ден пушехте марихуана с оня негодник Ричард Тобин 19 19 Името е променено. — Б.а. . — После ми посочи една бръчка на челото си: — А това ми е от марихуаната, която отгледа в килера, щото уж ти била за домашно по биология! А сега зарязваш стоматологията, за да станеш продавач!“.