Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Търпението ми към нея започна полека-лека да се изчерпва. И с лека нотка на раздразнение й отвърнах: „Няма да се връщам в стоматологичния колеж, мамо. Решил съм го окончателно!“

„Изобщо не е окончателно!“

„Съвсем окончателно е!“

И продължихме в тоя дух, докато най-накрая Лудия Макс изрева: „Я млъквайте и двамата! Мама му стара!“. И поклати глава, сякаш не вярваше на ушите си. После изгледа майка ми: „Няма смисъл, Лия. Той няма да учи повече стоматология“. Прехвърли погледа си към мен и благо се засмя, след което запита с лек английски акцент: „И какъв агент по продажбите възнамеряваш да станеш, сине? Какво смяташ да продаваш?“.

— Баща ти да не е англичанин? — попита Агента маниак. — Не знаех. — Гласът му буквално бъкаше от изненада, сякаш някой му бе подал отвратително ненадеждна информация.

— Не, изобщо не е англичанин — отвърнах. — Но превключва на английски акцент, когато се мъчи да разговаря спокойно. Преминава във втората си персона — Сър Макс, по-приятното му „второ аз“. Нали разбираш? Когато Лудия Макс се превърне в Сър Макс, издава напред свитите си устни и започва да говори като английски аристократ. Което само по себе си е забележително, тъй като никога не е стъпвал в Англия. — Свих надолу ъгълчетата на устата си и вдигнах рамене, един вид „Има неща, които не се поддават на никаква логика и няма смисъл да си губим времето с тях“. После казах: — Сър Макс обаче е върхът. Никога не си изтървава нервите и демонстрира здрав разум във всякакви ситуации.

— Та ти какво отговори на Сър Макс? — попита Копелето.

— Ами в началото хъмках и мънках, споменах вероятността да търгувам с медицински и стоматологични материали, което би било в унисон с дипломата ми. И едва след това, като току-що явила ми се мисъл, повдигнах въпроса за Елиът Лоуенстърн, за месото и морските продукти. Майка ми, разбира се, моментално ме заизтезава с нейния си вид еврейско чувство за вина, което е най-обикновено еврейско чувство за вина, смесено с пасивна агресивност и сарказъм.

— Моят син — продавачът на месо! — замърмори. — Колко прекрасно звучи! Напуска стоматологичния колеж, за да продава месо от врата на врата. Ех, че късметлийка майка съм! — Добави още някоя и друга дума, после телефонът иззвъня, Сър Макс се преобрази в Лудия Макс и занарежда: „Дейба това нещастно, калпаво лайно, дейба и скапания телефон! Кой, дейба мама му, си няма работа, та звъни в ебаната ми къща, и то във вторник следобед, дейба!… Ама че несъобразително копеле! Ебаси и нахалството!“ При което майка ми рипва от дивана, спринтира към телефона със скоростта на Джеси Оуенс, като не престава да умолява баща ми: „Успокой се, Макс! Спокойно! Аз ще се обадя! Ето, вдигам слушалката!“. Лудия Макс обаче не престава да си мърмори под носа: „Дейба и нещастното копеле! Що за дивотия да звъни в ебаната ми къща във вторник следобед, дейба?“.

И с престорена сериозност добавих:

— Баща ми адски мразеше телефонът да звъни! Нищо друго не го подлудяваше до същата степен.

— Защо? — попита Агента маниак.

— Най-вече заради закостенялостта му. Мрази промените, независимо за какво става дума. Не знам дали ще ми повярвате, но от четиридесет години той е все на този си адрес, на същия телефонен номер, използва едно и също ателие за химическо чистене и един и същ механик за колата си… даже и китайската перачница не си е сменил! И понеже знае собствениците им открай време, обръща се към тях на малко име и редовно съобщава: Пепе 20 20 Имената са променени. — Б.а. от химическото чистене каза еди-какво си, или пък Уинг от китайската перачница рече еди-що си, или пък Джими от сервиза на бензиностанцията „Съноко“ сподели трето. Никак не е за вярване. — И закимах с глава, да подчертая мисълта си. Та за него всяко иззвъняване на телефона внася нежелан импулс в околната му среда и създава възможността за промяна. Няма значение какво са му казали по телефона — дали е добра новина, или лоша. И в двата случая откача. — Свих рамене, сиреч най-нормално явление в дома на семейство Белфърт. После продължих: — Така че при нормални обстоятелства най-големият грях на майка ми, след като вдигнеше слушалката, бе да каже „Макс! Теб те търсят!“ . Но добереше ли се Лудия Макс до телефона, мигновено се превръщаше в Сър Макс с английския акцент. „О, с какво мога да съм ти полезен? Прекрасно, драги! Довиждане, скъпи! “ И оставаше в тази роля до мига, в който пуснеше слушалката, след което за секунда пак си ставаше Лудия Макс и псуваше, докато седне на креслото си и запали поредната си цигара.