Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Повече от очевидно бе, че не ми остава никакъв избор. Независимо от последствията, принуден бях да им сътруднича. В никакъв случай нямаше да позволя на Джоел да подведе под отговорност жена ми. Изключено!

Хопа! Изведнъж в мозъка ми нахлу поредица от прекрасни мисли, първата от които гласеше: А как ще ме напусне Графинята, ако самата тя е подсъдима? Това ще я обвърже с мен. Няма да има накъде да мръдне. Че кой нормален мъж би се захванал с подведена под отговорност жена с две деца?

Графинята можеше да е мацка и половина, но двете малки деца и федералното обвинение щяха да отблъснат всяка средностатистическа златна мина.

Даже, ако трябва да съм честен, бих казал, че на практика всички златни мини — или поне по-продуктивните — бързо ще затворят забоите си за жена, изпаднала в такива отчайващи обстоятелства. Самата тя ще се превърне в назидателна история: млада жена, обременена с повече багаж и от залата за изгубени куфари на нюйоркската аерогара „Кенеди“.

Ето го и нужния ми отговор! Нямам друг избор, освен да оставя Графинята да изгори заедно с мен. Да я подвеждат под отговорност тогава. Та да няма друг избор, освен да си стои омъжена за мен. За мен друг логичен ход няма. За мен друг рационален ход няма. Изгледах Магнум в очите, свих подривно устни и рекох:

— Още сега можеш да се обадиш на онова копеле и да му кажеш да се ебе в гъза. — Спрях за миг, докато и последната капка кръв се изцеди от дългото му красиво лице. След което добавих: — И едва тогава можеш да му съобщиш, че ще сътруднича. — При което и Магнум, и Випускника на Йейл изпуснаха шумно въздуха от гърдите си. — Щото вече ми е все едно, дори да ми дадат двайсет години затвор. Хич не ми пука.

Каква чиста, неподправена ирония! Жена ми ме зарязва в най-тежкия ми и отчайващ час, а аз пак съм готов да падна върху меча си, само и само да я защитя. Кажи сега, че светът не се е обърнал наопаки.

— Правилно постъпваш, Джордан — кимна бавно Магнум.

— Точно така — потвърди и Ник. — Ще видиш, че накрая всичко ще се оправи.

Изгледах Випускника на Йейл и свих рамене:

— Може и да се оправи, Ник, а може и да не се оправи. Божа работа. Във всеки случай постъпвам така, както трябва. В това поне съм убеден. Надин е майката на моите деца и няма да допусна и ден да прекара зад решетките, доколкото това зависи от мен.

Късно същата вечер, малко преди полунощ, лежах насаме с мислите си под белия копринен юрган. Чувствах се съвсем безпомощен, като човек без родина и без цел. А и като човек, пуснат на дрейф в огромен океан от бяла китайска коприна. О, да, Графинята беше обзавела стаята с всичките му салтанати — цялата къща бе обзаведена по тоя начин всъщност, но най-вече тази стая, достойна за цар, но подиграваща се с падналия Вълк.

Какво представлявах в момента? Колко бях паднал? Намирах се под домашен арест, а на всичко отгоре бях изоставен от Графинята златотърсачка… британка от Бруклин с лице като на ангел, гняв като на вулкана Везувий и чувство за вярност като у прегладняла хиена.

Поех дълбоко въздух и направих опит да се овладея. Боже мили, превърнал съм се в развалина! Станах и се огледах. Бях чисто гол, напълно беззащитен. Кръстосах едва ли не свенливо ръце. Присвих очи. Ама че тъмница! Единственият източник на светлина бе телевизорът с плосък екран, окачен на стената над варовиковата камина. Звукът му бе изключен, та в стаята цареше зловеща тишина. Можех да чуя собственото си плитко дишане и лумкането на собственото ми сърце.

А къде се беше затрила моята любяща съпруга, съкрушителката на мъжките сърца? За мен това си оставаше загадка. Предполагаше се да е в Манхатън с приятелките си. Така поне беше написала на бележката — някаква глупост, че щели да честват трийсетия рожден ден на Джиджи, който съвсем ясно си спомням, че отпразнувахме само преди три месеца, през юни. А може и да ме беше обзела параноята, а на коварната Графиня да можех още да й имам доверие.

Заварих бележката върху барплота в кухнята, затисната с керамичен съд за курабии, украсен с Мечо Пух, на стойност хиляда и четиристотин долара (представляващ колекционерски интерес и закупен на някакъв търг), като думите „Скъпи“ и „С обич“ подчертано липсваха в началото и в края. Стори ми се, че е бележка между двама непознати — на име Джордан и Надин — които не изпитват нито взаимна обич, нито взаимно уважение. Като я прочетох, съвсем ми рухна настроението.