Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Имаше обаче и нещо много по-положително, а именно че откакто си тръгнах от кабинета на Магнум, все повече се примирявах с условията на моето сътрудничене — или най-малкото му бях намерил рационално оправдание до степен, на която можех да го преглътна. Добре де, ще съобщя на властите всичко, което им е нужно; но ще го направя хитро — по такъв начин, че да опазя приятелите си. При нужда ще се преструвам, че не знам; при възможност ще се преструвам, че паметта ми изневерява; но най-важното: стигна ли до някой разклон, ще поведа властите по оня път, който ще ги отдалечи от приятелите ми. Пък ако имам късмет, хората, на които най-много държа, също ще сътрудничат, та няма да ми се наложи да ги предам.

Да не говорим, че и Графинята ще е страшно доволна от решението ми да сътруднича. Нали все се оплаква, че съм я изложил на опасност. Сега обаче ще мога да й кажа, че опасността е напълно преминала. Естествено, ще пренебрегна факта, че аз наистина съм я поставил в опасно положение. Да не съм луд, че да й давам още патрони срещу мен? Много по-полезно ще е да се съсредоточа върху положителните страни на моето сътрудничество, а именно че така няма да прекарам и един ден в затвора и че дори след като си платя глобата, ще ни — ни! — останат достатъчно пари до края на живота ни. Макар и да преувеличих малко — това, последното, всъщност ще си е една огромна лъжа — ама сума ти години ще минат, докато Графинята се усети. Но да стигнем дотам, пък после ще му мисля.

В този миг дочух шума от чакъла по алеята. Коварната Графиня най-после се прибираше, готова да ми причини още емоционална болка. Секунди по-късно чух затръшването на предната врата, последвано от гневно звучащи стъпки по скъпарското спираловидно стълбище. С тая разлика, че изобщо не звучаха като стъпките на петдесет и един килограмова блондинка, а по-скоро на побеснял воден бивол. Тръшнах се по гръб и се подготвих за предстоящото изтезание.

Вратата се отвори със замах и в стаята нахлу Графинята в светлосин дънков ансамбъл „Ранглър“. Макар да знаех, че се е прибрала с лимузина, Графинята имаше вид на току-що слязла от дилижанса в градче в Далечния запад. Липсваха й само каубойската шапка и двата револвера. Докато люлееше бедрата си към нейната страна на спалнята, я огледах най-внимателно. Дългата й избелена дънкова пола завършваше най-долу с бели къдрици, а отпред имаше фантастичен висок шлиц. Не съм голям спец по дамските поли, но имам тайното подозрение, че много малко от жените, живеещи в някое ранчо, биха могли да си позволят подобен лукс. Над полата носеше светлосиня памучна блузка с къс ръкав и дълбоко деколте, силно пристегната в кръста, та да подчертава естествената V-линия на тялото й и увеличените по хирургичен път чашки „С“.

Без да промълви и една дума, Графинята от Запада бръкна под абажура с цвят на печена зарзала и запали лампата на нощното си шкафче. Извърнах се по хълбок и вперих очи в нея. Наистина знае как да се облича тая жена. Дори и в сегашното си състояние не можех да й го отрека.

Свалих поглед по краката й… А-а! Каубойските ботушки! Изглеждаха ми познати: от бежова и бяла кожа, с черешови бомбета и украшения отстрани от чисто сребро. Предната година, докато играех голф в Тексас, й ги купих в някакво състояние на еуфория. Изръсих се цели тринайсет хиляди долара. Навремето ми се стори, че направо без пари ги вземам, но сега не бях толкова убеден.

Тъкмо в този миг тя килна русата си главица надясно, сне сребърната си обица и я постави старателно върху нощното шкафче. После килна глава наляво, сне и лявата обица и я положи до първата. Усмихнах се пряко сили и потиснах желанието си да я попитам: „Сладур, как върви търсенето на златната мина? Намери ли някоя тлъста жила?“. Вместо това изрекох съвсем любовно:

— Здравей, миличко. Как мина партито на Джиджи?

— Окей беше — отвърна ми тя с изненадваща любезност. — Нищо особено. — Направи опит да се извърне към мен, но залитна, от което заключих, че Графинята каубойка бе консумирала не само билков чай. По-точно казано, беше се наквасила яко.

— Добре ли си? — попитах я, потискайки усмивката си и готов да я поема, ако паднеше. — Имаш ли нужда от помощ, миличко?

„Не“, поклати глава тя. После приседна с леко полюляване на ръба на матрака. След което със страхотна бързина качи обутите си крака върху леглото, извърна се на хълбок, завря левия си лакът току до мен, положи лявата си буза върху дланта си, изгледа ме в очите и се усмихна: