Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Абе това сякаш Пикасо го е рисувал, да му еба майката! — рече Готвача накрая. — Ама ти най-добре вземи да го изхвърлиш!

Смачках листа на топче и го пуснах в боклука.

— Покрито мляко котка го не лочи — рекох. — Прегърнахме се по мафиотски, крепко стиснахме десници и потвърдихме намерението си да се срещнем с Джеймс Лу в понеделник. Предложих това да стане в хотел „Плаза Атене“ в Манхатън, където — по случайно съвпадение, поясних — ще прекарам няколко дни с новата си приятелка. Съвпадение, разбира се, нямаше. Агента маниак и техниците му щяха да са опасали стаята с микрофони и камери дълго преди пристигането на Лу и Готвача.

Когато впоследствие се срещнах с Агента маниак, се помайтапих, че пак съм се захванал със старите си номера — да се занимавам с разни бележки и тем подобни — но че тази конкретна бележка съм запазил за бъдните поколения. И му подадох запечатан плик, съдържащ касетата и смачкания лист.

— На връщане няма да е лошо да се отбиеш в „Мейсис“ да си купиш парна ютия — пошегувах се. — Сигурно ще ти потрябва. — След което се качих в мерцедеса си и заминах за Хамптън.

Уви, за нула време съвестта ми ме загриза.

Още в неделя вечер самата мисъл, че съм предал Готвача, напълно ме потисна. Явно влюбването ми в агентка на КГБ бе посмекчило жилото на скорошните събития — на онези ужасни актове на предателство, разпалили пламъците на отмъщението, на чието зарево приятелите ми изглеждаха врагове, а враговете — приятели. Но изведнъж самоувереността ми се изпари.

Наближаваше девет и двамата с КГБ-то се кефехме на своя вечерен ритуал: сядаме върху бялото памучно одеяло до самия ръб на водата, край малък огън, чиято задача е да прогонва първите мразовити повеи на есента. Оранжевата пълна луна виси над хоризонта и осветява под себе си черните води на Атлантика.

— Струва ти се, че можеш да я пипнеш, нали, пиленце?

— Да — отвръща ми кокетно тя. — Прилича на швейцарското сирене.

— На швейцарско сирене — поправям я.

— Не разбирам — казва тя.

— Имам предвид навика ти да не членуваш думите — стискам нежно ръчичката й. — Не се казва „швейцарското“ сирене. „То“-то означава, че говориш за конкретно парче сирене. А „швейцарско“ се отнася за всички парчета сирене въобще. Не че има някакво особено значение, но звучи някак си странно. И стърже по слуха ми. — Свих рамене — да разбере, че темата никак не е важна.

— Какво значи „стърже по слух“? — пусна ръката ми тя.

— По слуха — поправих я кротко, макар да започвах да се дразня от собственото си безсилие. — Точно това имах предвид. — И поех дълбоко въздух. — Членуването на думите е нещо много важно, Юлия. Придава на езика определена ритмика, определена мелодика, и ако не го използваш, звучи някак си смешно, като например когато казваш „стърже по слух“ или „отивам до магазин“. Звучи така, сякаш го казва необразован, неграмотен човек, а ти не си такава. — И пак свих рамене, да разбере, че не е толкова важно, макар да не можех да се въздържа да не й го кажа. Бяхме постоянно заедно и езиковите й грешки почваха да ме дразнят. Да не говорим, че бях и влюбен и се смятах за длъжен да я уча, да я обуча, да я поведа внимателно, така да се каже, по пътеката към селцето, наречено Асимилация.

— Та ако наистина искаш да научиш английския, трябва да обърнеш внимание основно на две неща: на членуването и на множественото число. — Усмихнах й се и пак я хванах за ръка. — Всички хубави неща ще дойдат след това по местата си. — И й намигнах. — Ако искаш, ще ти бъда учител! Ще те поправям при всяка грешка… Ау! Какво пра… Аууу! Престани! Боли! Оууу! Аууу! Аууууууууууу-уу! — изпищях. — Пусни ми пръстите! Ще ги счупиш! Спри!

— Путьо жалък! — мърмореше под носа си тя, докато извиваше назад пръстите ми в кагебистки захват. — Ти и тоя тъп английски! Ха! Американци мислят за най-велики на света! Йоптюмат! Капиталисти свине!

Американците се мислят за най-великите в света, поправих я на ум , докато на глас пищях:

— Пусни! Ми! Пръстите! Моля ти се! Ще ги счупиш!

Пусна ме, после ме загърби и продължи да мърмори:

— Тъпи американци… Всичко толкова тъпо!

— Божичко! — мърморех и аз. — Какво те прихвана? — И размахах пръстите си във въздуха, дано да спре болката. — Щеше да ми строшиш пръстите с тая кагебистка хватка! — И гневно заклатих глава. — И коя си ти, че да ми викаш „путьо“? Само допреди пет минути ми разправяше колко ме обичаш, а сега ме наричаш с разни епитети! — Поклатих пак глава, да й покажа колко ме е разочаровала. И се подготвих за помирителен секс.