Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Втората група са тяхна пълна противоположност: отказват да се натурализират. Пазят съветското си минало така, както куче пази кокал. Живеят сред руснаци, работят сред руснаци, срещат се единствено с руснаци и отказват да овладеят английския език. Явно жадуват за славната съветска империя от близкото минало, когато светът се възхищаваше на уникалността на първия изкуствен спътник, на смелостта на Юрий Гагарин и на желязната воля на Хрушчов. Съветският съюз бе на гребена на вълната и светът трепереше пред Варшавския договор, Берлинската стена и кубинската ракетна криза.

Юлия Суханова бе продукт на тази епоха или, още по-точно — нейно олицетворение. И тя бленуваше по славната съветска империя, поради което отказваше да се асимилира. Но колкото и да е странно, това изобщо не отнемаше от уважението ми към нея. Напротив, споделях напълно болката й. Защото и аз по едно време се бях възкачил на главозамайващата висота на Уолстрийт и се бях превърнал в един вид звезда, макар и в доста изчанчен смисъл на думата. Но и около мен всичко бе рухнало в един момент, както около Юлия Суханова. С единствената разлика, че тя не носеше и най-малката вина за своето падение.

Изглежда обаче, и двамата имахме нужда от начин, по който да примирим своето абсолютно ненормално минало с някакво евентуално бъдеще. Може пък да успеем, ако обединим усилията си, мина ми през ум. След като преодолеем езиковата бариера, тя току-виж успяла да ми помогне да проумея случилото ми се до този момент, а аз — на нея да проумее своето минало. При тази мисъл поех дълбоко въздух и реших да заложа всичко на един коз:

— Може ли да те целуна? — попитах тихичко.

При което госпожица Юлия Суханова — първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“ — се усмихна свенливо. А после кимна.

След което се любихме.

Не същата вечер, но още на следващия ден.

Беше наистина прекрасно! И ако трябва да съм съвсем точен, беше не само прекрасно, но благодарение на някакви печени биохимици от фармацевтичната фирма „Пфайзер“ успях да се проява като първокласен жребец за разплод.

Понеже минути преди да взема КГБ-то от леговището на Звяра — едно бунгало в Саг Харбър, — глътнах петдесет милиграма виагра на празен стомах. Та докато паркирах на алеята пред резиденцията ми, имах ерекция, с която полицията можеше да разбие вратата на пушалня на крак.

Не че съм импотентен. Нищо подобно. Кълна се! Но все пак реших да проявя благоразумие. Защото вземането на една синя бомбичка, както викат с обич на виаграта (заради цвета на таблетката и бомбастичния й ефект), е равносилно на сключването на биохимична застраховка срещу най-ужасния комплекс сред мъжете — страха да не се изложат.

Проявих се като биохимически жребец — и то не само следобеда, но и вечерта. На опаковката на „Пфайзер“ не пише (но всеки мъж, който е вземал таблетките им, го знае), че сините бомби имат свойството да се задържат доста време в системата. Та макар след осем часа ерекцията ти вече да не става за таран, все още е достатъчно твърда да издържи няколко закачалки с дрехи от химическо чистене.

Молекулите на синята бомбичка метаболизират до безвредност едва на четиринадесетия час и отново се превръщаш в простосмъртен. Тъкмо затова точно след четиринадесет часа взех още една синя бомбичка, а след нея — и трета.

КГБ-то ще издържи, мислех си. Но някъде към сряда привечер дори тя взе да се оплаква. Куцукаше към банята в спалнята ми така, както съветската й майка я е родила, само с червена комунистическа панделка в косите, и си мърмореше:

— Йоптюмат! Оная ти работа не спада! Нещо не е наред! Лудост! Лудост! — И затръшна зад себе си вратата на банята с още няколко руски ругатни.

Аз се бях изтегнал на леглото така, както американската ми майка ме е родила, само с поставената ми от федералните власти електронна гривна за следене и дължащата се на виаграта стоманена ерекция, и направо сияех. Че колко пъти се е случвало някакво си високо метър и седемдесет еврейче от Куинс да изпрати куцукаща до банята с пламнали слабини първата, последната и единствена „Мис Съветски съюз“! И макар момчетата от „Пфайзер“ да имаха някаква определена заслуга, не това беше най-важното за момента.

Най-важното бе, че отново се влюбвах.

Защото, когато по-късно следобед КГБ-то каза, че трябвало да се прибира в апартамента си в Манхатън, направо ми се скъса сърцето от мъка. Но когато се обади само след няколко часа, за да ми каже, че й липсвам, отново литнах в облаците. А когато пак ми се обади след още два часа — само за да ми кажела „здрасти“, мигновено изпратих Монсоир да я вземе от апартамента й и да я докара в Хамптън.