Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Бавачката ме изгледа и сви рамене:

— Каза, че гледа.

Поклатих невярващо глава и се върнах във всекидневната. Огледах се. Само непознати лица с хилядаватови манекенски усмивки. Направо ме потискаха. Имах чувството, че съм в Римската империя точно преди да рухне. Скоро всичко наоколо ми ще изчезне, с изключение на къщата, която ще е руините, а…

Ето я! Забелязах подозрителна издатина под една от стигащите от тавана до пода завеси на витрината. Втренчих се за миг и видях с облекчение как издатината се претвори в очертанията на моето палаво шестгодишно момиченце. Надникна зад завесата. Тя беше — дъщеря ми. Коленичила по бели бикини с поглед, вперен към терасата. Проследих го… точно до двете момичета без горнища!

— Чандлър! — скастрих я. — Какво правиш тук?

Погледна ме с учудено и смутено изражение. Разкошните, наследени от майка й сини очи станаха големи колкото панички. Разтвори за миг уста, сякаш да каже нещо, но само сви устни и се загледа пак в полуголите момичета.

— Какво търсиш тук, глупаче? С Гуин къде ли не те търсихме! — Наведох се, вдигнах я, гушнах я и я целунах нежно по бузката.

— Изгубих си куклата — отвърна най-невинно. — Мислех, че е паднала зад завесата. — И погледна надолу, чудейки се какво по-убедително обяснение да даде. — Но я няма.

— Значи, куклата си загуби, а? — кимнах с подозрение.

Тя кимна тъжно.

— И коя кукла по-точно?

— Една Барби — отвърна с изненадваща бързина. — Дето най си я обичам.

— А случайно малко да шпионираше, докато беше тук?

Първоначално не ми отговори, само набързо огледа стаята дали някой не ни подслушва. После с издайнически глас заразправя: — Ония момичета си показват циците, тати! Виж! — И посочи с ръка полуголите момичета.

— Добре, миличко — рекох и бутнах ръката й надолу. — Не е прилично да сочиш.

И докато се чудех как да продължа, тя попита:

— А те защо си показват циците пред хората?

Умрях от ужас. Как може тези момичета да излагат детето ми на подобни гледки? (Те са виновни, естествено, не аз.) Нямат ли поне капка благоприличие?

— Французойки са — рекох нехайно. — А във Франция момичетата си махат горнищата, когато отидат на плаж. — Все пак имаше някаква истина в думите ми.

— Така ли? — попита учудено тя.

— Точно така, миличко — кимнах убедително. — Такъв им е обичаят.

Чандлър пак огледа замислено, със свити устни момичетата. После отново ме погледна и каза:

— Ама ние не сме във Франция, тати, а в Америка.

Направо ме уби! Ама че умно дете! Още на крехка шестгодишна възраст успява да долови кое поведение е непристойно. Ако имам късмет, няма да го спомене пред майка си.

— Напълно си права — рекох. — Намираме се в Америка, но, изглежда, французойките са забравили. — И пак я целунах по бузката. Хайде да се разходим по плажа. По пътя ще се отбием и ще им напомним.

— Добре — рече щастливо тя. — Аз ще им го напомня.

Още с излизането ни на терасата успях да изпреваря Чандлър.

— Окей — провикнах се към разцицорената двойка, докато минавахме покрай тях с Чандлър. — Щом сте на гости в нашата страна, сте длъжни да ходите с горнища! Пък като се върнете в Сен Тропе, ходете както си искате!

Засмяха се и вдигнаха палци в смисъл „ясно!“

А Чандлър каза:

— Циците им са големи, като на мама!

— Така е — съгласих се. Щото ходят на един и същ пластичен хирург. — Но според мен трябва да се преструваш, че никога не си ги виждала. — По-добре го разкажи след време, като станеш неуравновесена тийнейджърка, на бъдещия си терапист, докато се мъчиш да проумееш лудостта, на която те е излагал баща ти, бъдещият затворник, в последните дни на свободата си.

При тази мисъл се наведох към невинната си дъщеричка и й казах:

— Хайде, ела да те занеса до плажа, глупаво пате!

Тя скочи в обятията ми и отидохме с дъщеря ми да се радваме на последните ни съвместни дни на Медоу Лейн.

По улиците на Манхатън можеше и да е задух, но тук, на брега на океана, човек се чувстваше съвсем добре. Сякаш нещо бе изсмукало от въздуха и последната му капчица влажност и го бе заменила с атмосферна маса, толкова приятна и вдъхновяваща, сякаш бе дар от всевишния. Докато вървяхме, хванати за ръка с Чандлър по ръба на водата, имах чувството, че най-сетне съм овладял лудостта, която представляваше животът ми. От време на време покрай нас минаваше някоя двойка на средна възраст или някой случаен спортуващ. Усмихваха ни се одобрително, усмихвах им се и аз.