Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Ченето на Агента маниак провисна:

— Будалкаш ме!

— Ни най-малко! В крайна сметка преспах у тях — казах на Дениз, че съм закъсал в Атлантик Сити — след което напълно изгубих контрол върху събитията. Първоначално решихме да се срещаме веднъж седмично, във вторниците вечерта. И изобщо да не се чуваме по телефона в останалите дни. Изкарахме така около ден и половина, след което започнахме да си говорим по телефона всеки ден — не повече от няколко минути все пак, уж само да разберем кой как е. Скоро обаче, макар и неизвестно как, и това прерасна в няколко часа на ден. И тогава реших, че имам нужда да прекарам само няколко дни насаме с нея — просто ей така, да я избия от системата си, нали ме разбираш? Казах на Дениз, че ми се налага да отида до Калифорния по бизнес. И това беше краят: двамата с Надин се влюбихме до полуда и почнахме да си говорим нонстоп по телефона и да се срещаме следобедите, че да пуснем на свобода немирните ни хормони! Едва в края на януари казах на Дениз, че имам нужда от свобода; тогава се преместих в „Олимпик Тауърс“ в града.

Колкото и да е странно, Дениз все още не беше усетила, че имам любовна връзка. Пък и аз много внимавах — особено в началото. Но щом се пренесох в града, и това се промени. Към средата на февруари започнахме да ходим с Надин да танцуваме из нощните клубове и да се държим за ръка през масата в „Канастълс“ — един от най-нашумелите ресторанти в Манхатън по онова време. Там всички ме познаваха и предполагам, че някой се е обадил на Дениз да й съобщи, че вечерям с Надин. Няколко часа по-късно, когато лимузината ми спря пред „Олимпик Тауърс“, някой отвори задната врата, но се оказа, че не е портиерът, а Дениз. Най-лошото е, че ме завари в страстна целувка, тръшнат върху Надин, докато й разправях колко много я обичам.

„Ти там! Стой в шибаната кола! — изкрещя Дениз на Надин. — А ти слизай от шибаната кола! — изкрещя ми на мен, но после се вгледа по-внимателно в Надин и ченето й увисна. — Ти си онова момиче от купона“ — успя да промълви и изведнъж и двете ревнаха. — Спрях и тъжно поклатих глава. — Така че се обърнах към Надин, която бе побеляла като платно, и стиснах ръката й да не се тревожи. — Ще трябва да се обясня — рекох утешително. — Я най-добре си се прибери у вас, а аз ще ти се обадя, като свърша, окей?

„Страшно съжалявам — отвърна ми тя през сълзи. — Не исках да стане така. Чувствам се отвратително.“ Което си беше самата истина. Нито един от двама ни не искаше да се случи точно това, така че и двамата се чувствахме отвратително. Но станалото — станало. А фактът, че с Надин се чувствахме отвратително, никак не топлеше Дениз. — Поклатих бавно глава, мъчейки се да намеря някаква логика в събитията. — Но нали знаеш: човек не избира в кого да се влюби. Просто се влюбва. А Когато наистина се влюбиш — с оная всеизгаряща любов, онази похотлива любов, когато двамата живеете и се вдишвате един друг по двадесет и четири часа в денонощието — какво можеш да направиш? — Свих рамене и отговорих сам на въпроса си: — Нищо не можеш. Ако минат дори само няколко часа без другия, направо полудяваш. Точно такава любов ни сполетя нас с Надин. Прекарвахме всеки миг от денонощията си заедно. И на работа да отидех — а това рядко се случваше, — тя идваше с мен до Лонг Айлънд и намираше с какво да се занимава до обяд. Когато имаше манекенска сесия, аз я закарвах и я чаках отвън, докато свърши. Буквално бяхме луднали един за друг.

Както и да е, лимузината замина и останах на четири очи с Дениз. Като чу как Дениз ми крещи, портиерът се скри в сградата. А тя врещеше с всичка сила: „Как можа да направиш такова нещо? Ожених се за теб, когато нямаше нищичко! Делих с теб всички несгоди! Когато банкрутира, аз ти готвех и те изхранвах! Любех се с теб! Бях ти добра съпруга! А ти сега така да ми се отплащаш! Как можа да го направиш?“

В началото, най-вече инстинктивно, се опитах да завържа спор, но всъщност нямах нищо за казване. Тя беше стопроцентово права и това бе известно и на двама ни. Затова захванах да се извинявам многократно и да я убеждавам, че не съм искал да стане така. Накрая тя рече: „Кажи ми само, че не я обичаш — това ми стига“. Сграбчи раменете ми и впери очи в моите, а по бузите й се стичаха сълзи. „Погледни ме в очите, Джордан, и ми кажи, че не я обичаш. Моля те! Стига да не я обичаш, ще се оправим някак си.“

Но само след секунди аз поклатих глава и отвърнах: „Много съжалявам, но я обичам. Не исках това да стане“. И самият аз се разплаках. „Винаги ще се грижа за теб — рекох. — Никога нищо няма да ти липсва.“ Но беше безсмислено. Тя рухна и взе да трепери в обятията ми.