Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Това ли направи? — облещи се Агента маниак.

— Знам, че не ти се вярва — ухилих се глупаво, — но точно така беше. Оказа се, че нямаме общи познати, с изключение на едно момиче, на име Джинджър, която се оказа абсолютно продажна личност. Все ми напяваше: „Стига бе, Джордан, женен човек си, не мога да се замесвам в такава история“. Поради това се принудих да й кажа: „Добре бе, Джинджър. А какво ще стане, ако ти наброя десет хилядарки? Това ще уталожи ли съвестта ти?“. Разбира се, още на следващия ден се сдобих с телефонния номер на Надин, а Джинджър бе вече успяла да й наговори куп хубави неща за мен.

— Мама му стара, тая Джинджър е била голям играч! — възкликна учудено Агента маниак. — А Надин как реагира на факта, че си женен?

— Ами това бе първото, за което ме попита, когато й се обадих — свих невинно рамене, — а аз й отговорих по единствения начин, по който може да й отговори женен човек. Казах й: „В развод съм“.

Агента маниак пак се облещи:

— Не те ли беше страх да не те хване, че я лъжеш?

— Не — поклатих мигновено глава. — То не стана точно по този начин. Имам предвид, не й казах направо: „От утре се развеждам“, а по-скоро й създадох представата, че нещата в семейството ми не са съвсем розови. Нещо от рода на това, че обмисляме дали да не разгледаме възможността да се разведем, нали разбираш?

Агента маниак се разсмя.

— Сериозно ти говоря! Точно това й казах. Така постъпва всеки мъж в началото на една афера. — Вдигнах вежди. — Казано по научному, това е „стандартната работна процедура“. Е, думите ми все пак съдържаха определена доза истина — не в смисъл, че съм замислил да се разведа, а че „Стратън“ започва да оказва сериозно влияние върху брака ми с Дениз. Вече не ни беше възможно да останем насаме. Постоянно ни заобикаляше свита от стратънци. А на всичко отгоре се бяхме запознали и с Елиът и Елен. И ако смяташ Елиът за откачалка, чакай да видиш само жена му на какво прилича! Не че искам да прехвърля цялата вина върху Елиът и Елен, но и малкото чувства, които ни бяха останали с Дениз, буквално повехнаха, след като четиримата станахме неразделни. Дотогава почти не бяхме поемали дрога и Дениз беше една млада красавица. Докато се усетя обаче, Елен беше впила ноктите си в нея и Дениз започна да носи тоалети на „Шанел“, да купува бижута на „Булгари“ и да гълта куалуди и през деня.

— Но не ме разбирай погрешно — нямах нищо против харчовете на Дениз. Моите пари бяха и нейни, а аз толкова много печелех, че и най-големите й усилия правеха единствено дупка в морето. Мъчеше ме друго: това вече не беше онази Дениз, която познавах. Понеже красотата й идваше от непоквареността й и от това, че можеше да отиде на ресторант по тениска и дънки и пак да изглежда разкошно. Точно това бе за мен Дениз, а не някакви си префърцунени тоалети и безбожно скъпи накити. Те само подбиваха красотата й.

Така или иначе, когато се запознах с Надин, с Дениз прекарвахме повече време поотделно, отколкото заедно, а аз чуках „сини чипчета“ на поразия. — Свих рамене и тъжно поклатих глава. После продължих: — А Когато излязох на първата си среща с Надин, получих много повече, отколкото очаквах. Мислех я за обикновена тъпа блондинка, която ще разглезя докрай, за да установя пристанищното си право над нея.

— Пристанищно право ли? — килна глава Агента маниак.

— Точно така — отвърнах. — Пристанищно право: все едно хуят ми е кораб, а путката й — пристанището. — Свих невинно рамене. — Оказа се обаче, че Надин изобщо не е тъпа блондинка и преди още вечерта да приключи, бях напълно запленен. Когато спряхме пред апартамента й, се напънах да измисля начин, по който да я прелъстя, но така й не ми се удаде да опитам, понеже тя взе, че направо предложи: „Искаш ли да се качиш за по едно кафе?“. И докато се опомня, се озовах горе и рекох: „Боже мой, страхотно апартаментче имаш, Надин“. Макар единствената ми мисъл да бе как, по дяволите, да се навра в леглото й.

А тя каза: „Защо не запалиш камината? Трябва за малко да се отбия до тоалетната“, при което рекох: „Разбира се…“ И си спомням колко ме шокира тогава мисълта, че една красавица като нея изобщо може да ползва тоалетна! Не можех да си представя такова съвършено същество да сере! Нали ме разбираш?

— Голям перко си — захили се Агента маниак. — Известно ли ти е?

— Знам — рекох гордо, — но това в случая е без значение. Та клеча, значи, пред камината й и се напъвам да измисля с шантавия си мозък някой лаф, с който да я сваля и да я закарам в леглото, при което чувам: „Окей! Върнах се!“. Извръщам се и я виждам така, както я е майка родила!