Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— Нима? — контрирах го. — Защото аз например си спомням един случай, когато секретарката му беше натъпкала един сак със седемстотин хиляди долара в брой и го беше дала на шофьора ми Джордж да ми го предаде. И знам със сигурност, че сумата е била изтеглена същия ден от Банк ъф Ню Йорк, стигнала е директно до секретарката му, от нея — до Джордж, а от Джордж — до мен.

— И откъде ти е известно всичко това? — изкриви устни Агента маниак.

— От това, че секретарката му се обади да ми съобщи, че току-що била изтеглила сумата от банката, та да съм прател Джордж да я прибере, преди Елиът да я е проиграл. А Когато Джордж тръшна сака пред мен, от челото му се стичаха едри капки пот и погледът му беше един такъв — особен. На мен никога нищо не ми спомена, но казал на Джанет, а тя — на мен. Явно го обзело любопитството, та отворил сака и насмалко щял да припадне. — И свих рамене. — Така че достатъчно ще е да връчиш призовки на секретарката на Елиът, на Джордж и на Джанет, да изземеш банковите извлечения и всичко ще си дойде по местата.

Агента маниак ме изгледа втренчено за секунда. После нагреба от чоу-мейна и задъвка. Безмълвният му отговор гласеше: „Ще проверя. Продължавай да разправяш за себе си“.

Поех дълбоко въздух:

— Та ние с Елиът играем на билярд, когато Главчо се втурва задъхан: „Ако знаеш каква мацка пристигна с едно ферари! Направо несравнима!“. Но понеже го казва Главчо, аз, естествено, не разчитам особено на оценката му. Той обаче буквално ме завлече до вратата. И така видях за пръв път Надин.

Усмихнах се при спомена:

Почувствах се точно като Майкъл Корлеоне в „Кръстникът“, когато за пръв път съзира Аполония да върви през маслиновата горичка в Сицилия, а него сякаш гръм го поразява. Та и аз така с Надин — направо заглавието не можах да си кажа. — Млъкнах и огледах палачинката си — дали да отхапя още един път или не. Вдигайки поглед, осъзнах, че съм загубил апетита си. — Най-впечатляващото у нея бяха краката й. Винаги съм обожавал краката на Графинята. И дупето й. По-кръгло е и от задника на пуерториканка, не знам дали ти е направило впечатление. — И му намигнах.

А Агента маниак се разсмя с глас.

— Както и да е, успяхме да разменим само няколко думи, понеже беше дошла с кавалер, а после стратънци моментално се захванаха да я изтезават.

— В какъв смисъл? — попита Агента маниак.

Свих рамене:

— Ами най-вече отказаха да обърнат внимание на факта, че е дошла с някого, и започнаха да й се натискат така, сякаш оня изобщо не съществува. Върхът беше, когато ни представиха един на друг. Стояхме до масата за билярд и тя каза нещо от рода на „Хубава къща“, а аз й благодарих и изведнъж видях как лицето й побледня. Обърнах се. Зад гърба ми Марк Хана, един от тогавашните ми брокери, не откъсваше очи от нея и си правеше чекия.

— Сериозно ли говориш? — отскочи назад върху стола си Агента маниак.

— Буквално си беше свалил гащите до коленете — свих рамене — и го опъваше яко. В този момент се появи жена му Фран и се разпищя: „Какво ти стана, Марк! Вдигни си гащите!“. Марк, значи, се загащва, а тя започва да го млати. Обръщам се пак към Надин с очакване да видя почуда, та дори и страх, изписани на лицето й, но вместо това виждам леден гняв.

Присвила очи, стиснала юмруци, направо готова да го прасне оня.

Аз по онова време, естествено, си нямах и представа, че е от Бруклин. Приличаше ми по-скоро на някаква австралийка или скандинавка. Както и да е, точно тогава се появява Дениз, усетила чисто по женски надвисналата опасност, и чувам гаджето на Надин да казва: „Окей, време е да си вървим“, при което и двамата с Надин отговаряме в един глас: „Не, не, рано е още“, но Дениз се залавя да ги изтика по посока на вратата. А купонът продължава да се вихри около нас, музиката гърми и се лее шампанско. Точно преди да си тръгне, Надин се извръща и ми хвърля една закачлива усмивка, но само след миг гаджето й вече я е дръпнал като някаква парцалена кукла през вратата, зад нея се завихря дълга опашка от разпуснати руси коси и тя изчезва. Точно както става по филмите.

Млъкнах за миг и изгледах Агента маниак. Имах чувството, че историята му е безкрайно интересна. Гребеше от храната с един безкрайно нетърпелив израз на лицето си. Да, рекох си, въпреки значката и пищова, и той си е най-нормален мъж.

— Ииии? — размаха вилицата си в малки кръгчета.

— Ами, казано най-кратко, в момента, в който си замина, хукнах да разпитвам наляво-надясно кой я познава и прекарах останалата част от лятото в опити да се срещна пак случайно с нея. Случи се няколко пъти, но все бях с Дениз. При което Дениз неизменно казваше: „Я виж: онази русокоса красавица от купона. Помниш ли я?“. При което аз й отвръщах: „Абе да, май е тя…“, но с тон, сиреч „Ама на мен не ми пука“. Отчитам го като голяма своя заслуга — тук забелих очи, — че изкарах чак до Деня на благодарността, преди да се предам и да пратя човек да ми уреди среща с нея.