Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

Сложен характер бе тя и при цялата ми злоба и презрение все още има една част у мен, която и досега изпитва благоговение към нея. Беше се самообразовала, самоусъвършенствала и — за добро или зло — се бе стремила към съвършенство във всяка една област на живота. В ред отношения притежаваше всичко онова, което аз никога няма да имам: идеална красота, тотална самоувереност и една непробиваема емоционална броня, която я прави неуязвима. В някои други отношения обаче аз притежавах неща, които тя никога няма да има: житейски опит, финансова независимост и прекомерна емоционална уязвимост.

На друго място и по друго време сигурно щяхме да сме в пълна хармония един с друг. Казвам го, понеже в крайна сметка нас ни довърши не липсата на обич, а онези неща, на които обичта ни стана жертва — парите, дрогата, разгулният живот, самозваните ни приятели. И, естествено, „Стратън“ — отровното дърво, което раждаше единствено отровни плодове, включително и плодовете на брака ни. Само децата се бяха отървали без душевни травми — факт, за който вечно ще благодаря на Бога.

Седяхме на масата в кухнята и аз току-що бях приключил с изложението на ужасните подробности по конфискацията — срокове, суми и пр.

Отговорът й ме шашна:

— Жалко — рече най-спокойно. — Знам колко обичаш вилата на брега. Къде ще живееш после?

Гледах я със зяпнала уста. Тя сериозно ли говори? След всичко, което й казах, седнала да се притеснява аз къде ще живея! Ами тя къде ще живее? А децата?

Тъкмо се канех да я разпердушиня, когато изведнъж осъзнах: не ме иронизира; просто цял живот е вървяла под дъжда на събитията, затова не очаква да й се случи нещо по-различно. Всичко в крайна сметка ще се подреди в нейна полза. И колкото и да е странно, знаех, че е права.

Усмихнах й се насила:

— Ти за мен не бери грижа, Над. Ще се оправя. Не се тревожи и за себе си, нито пък за децата. — И я изгледах право в очите. — Каквото и да стане, ще се грижа за вас.

Кимна ми с разбиране, макар да съм сигурен, че и двамата не знаехме какъв точно смисъл влагам в думите си. И най-искрено ми каза:

— Знам, че ще полагаш всички възможни грижи за нас. Имаш ли представа колко години няма да те има?

— Все още не съм сигурен — рекох. — Джоел напуска прокуратурата, което за мен е добре, но все пак ще се наложи да излежа някоя и друга година. Няма начин. — И свих рамене, да го изкарам на майтап. — И това ще е краят на пътя, Над. Ти ще продължиш да се бориш с живота, а аз отивам в шибания затвор. — Засмях се и й намигнах. — Искаш ли да се трампим?

— В никакъв случай! — отвърна ми с няколко преувеличени поклащания на глава. — Но едно мога да ти обещая: децата винаги ще знаят, че баща им е добър човек. — Пресегна се и сграбчи ръката ми по приятелски. — Децата ти винаги ще те обичат, Джордан, и ще те посрещнат в мига в, в който излезеш на свобода.

Стиснах леко дланта й, после станах от стола и се приближих до високия от пода до тавана прозорец в дъното на помещението. Облегнах се на него да се понаслаждавам поне за още един миг на красотата на имението. А то изглеждаше разкошно през това време на годината. Ливадата бе с цвета на тропически лес, езерцето и водопадът имаха вид на нарисувани. Колко по-различно можеха да свършат нещата. Защо не бях действал като хората?

След няколко секунди и Графинята дойде до прозореца и се загледа навън.

— Каква красота само, нали?

— Да — рекох. — И не мога да си представя, че след време тук ще живеят други хора.

Кимна безмълвно.

Изведнъж се сетих за нещо приятно:

— Хей, помниш ли какво направихме в деня, в който сключихме договора за тази къща?

А тя се разкикоти.

— Как да не помня! Промъкнахме се и правихме секс в задния двор!

— Да бе! — рекох през смях. — Щури времена бяха, нали!

— Но не са ми любимите.

— Нима? — изгледах я с изненада. — А кои са?

— Първите ни дни — отговори ми с равен тон. — В апартаментчето в града. Толкова те обичах тогава! Но ти така и не разбра, Джордан. Не ме допусна да спечеля доверието ти, понеже когато се запознахме, бе вече много богат. — Млъкна за миг, сякаш търсеше думите, с които да продължи. — Искам да знаеш, че докато бяхме женени, никога не съм ти изневерила. Нито веднъж! А онова, което стана тази сутрин по телефона… — спря и тръсна глава, сякаш бе отвратена от себе си — беше просто лошо държане от моя страна, за което съжалявам.

— И аз — рекох бързо. — И моето държане не беше по-добро.

Кимна ми.

— И държа да знаеш, че за къщата в Хамптън не те манипулирах. — Да бе, вярвам ти! — Е, накрая може и така да беше, но не и в началото. Когато първо ми хрумна идеята, все още смятах, че двамата имаме някакъв шанс. — И направи кратка пауза. — През последните няколко седмици обаче осъзнах, че нямаме никакъв. Прекалено много неща се случиха, натрупаха се прекалено много обиди, болка и лоши спомени. Не ща да прибягвам до изтъркани клишета, но според мен ние твърдо счупихме рекорда за луда връзка, не смяташ ли?