Джордан Белфърт - Залавянето на Вълка от Уолстрийт

— А пък на мен този разговор не ми харесва — усмихнах им се, — понеже и тримата сме пълни слабаци на голф — и вирнах брадичка по посока на Магнум, — особено ти, Грег, така че, ако не възразявате, престанете с шибаното мъчение и ми кажете кога ще ми конфискуват къщите.

Адвокатът исполин се засмя.

— Разбира се. Твоя дом ще го конфискуват на първи януари, а дома на Надин — през следващия юни.

— Отвратително положение — рекох. — Нали имаше приказка да изчакат четири години?

— Както винаги съм твърдял — сви рамене Магнум, — с Джоел не се работи лесно — особено сега, както се кани да напуска прокуратурата. Иска да изпие максимално количество кръв, докато е още там.

— За твое сведение вчера нещата стояха далеч по-зле — обади се Випускника на Йейл.

— Истина е — съгласи се Магнум. — Вчера сутринта Джоел все още настояваше Надин да напусне къщата в Олд Бруквил на една и съща дата с теб. Успяхме обаче да го убедим да й даде отсрочка заради децата. Така че в известен смисъл постигнахме някаква победа.

— Голяма победа! — подметнах саркастично. — От която положението не става по-малко отвратително. — Поех дълбоко въздух и бавно издишах. — И какви пари ще ми оставят?

— Осемстотин хиляди долара — отвърна Магнум, — плюс по една кола, мебелите и личните ви вещи; оставят ти и разписките за ония дадени назаем пари, които си включил в описа. Има ли събираеми сред тях?

Спрях за миг да си ги припомня. Бяха три на брой, най-голямата на името на Елиът Лавин, задължен ми с два милиона. Едно време Елиът Лавин бе основната ми миша дупка, откъдето получавах обратно милиони в брой. В ония времена беше легендарна фигура в света на конфекцията и преди да навърши четиридесет, се бе вече издигнал до президент на фирмата „Пери Елис“. Но същевременно бе наркоман от световна класа, пропаднал комарджия и сериен курвар (тъкмо поради това толкова си бяхме паснали), та успя накрая да изгуби всичко, включително и работата си. Не бяхме разговаряли, откакто бях изтрезнял, но бях убеден, че и да иска — не може да ми се изплати. Беше банкрутирал напълно.

Втората по големина сума — четвърт милион долара — ми я дължеше Вигвам. Уви, той бе по-банкрутирал и от Елиът, така че и с него нямах никакъв шанс. Последният бе доктор Дейвид Шлесинджър, офталмолог от Лонг Айлънд, женен за Дона, приятелка от детинство на Графинята. Дейвид беше що-годе свестен човек, но Дона през повечето време си беше чиста курва. Той обаче бе в състояние да си върне борча и бях убеден, че ще го стори. Та нали аз му бях заел сто и двадесетте хиляди, с които откри клиниката си и сега се валяше в мангизи.

Най ми беше жал обаче за Елиът Лавин. Ако все още имаше пари, сто на сто щеше да ми се издължи! Двамата бяхме нещо като кръвни братя. Веднъж аз му спасих живота, когато насмалко не се удави в плувния ми басейн. Най-смешното бе, че въпреки рушветите в брой Агента маниак и Копелето така и не проявиха особен интерес към Елиът. А и аз не настоявах. Щом не питат, ще си трая.

— Едната, за сто и двайсетте хиляди, може и да свърши работа — рекох. — Другите са без всякаква стойност. Пък и какво значение има. Със скоростта, с която харча парите, след шест месеца пак ще съм без пукнат цент.

— Ами ще се наложи да понамалиш разходите — отряза Магнум. — И на Надин кажи да се ограничава! Няма майтап, Джордан: време е да си седнеш на задника.

Поклатих глава в знак на отказ.

— И дума няма да кажа на Надин по въпроса. Колкото и да я мразя, не желая да я тревожа. Пък и все пак ми остава повече от година да реша къде ще живее тя с децата, и ти гарантирам, че ще имат прекрасен дом, та ако ще чудо да стане.

Магнум сви устни и кимна като някой онколог, комуто предстои да съобщи на пациента си, че не му остава много:

— За съжаление ще трябва да й го съобщиш доста по-рано, отколкото си мислиш. Понеже Джоел настоява и тя да подпише споразумението.

— Ебаси и гадостта! — креснах. — Що за отвратителен ден! — И поклатих съкрушено глава. — Кога ще трябва да й го кажа?

А той, с едва проличала усмивка:

— Още днес.

Когато се обадих на Графинята да й съобщя, че трябва да се отбия да поговорим за нещо, останах шокиран от факта, че не ми каза да вървя да си го начукам. Да не забравяме, че беше от Бруклин, а като имаме предвид естеството на последния ни разговор, една препоръка да си го начукам бе бруклинският еквивалент на израза „Смятам, че засега ще е най-добре да разговаряме чрез адвокатите си“. Но само след няколко часа, когато влязох малко преди пет и децата се хвърлиха в обятията ми с викове „Тати си дойде! Тати си дойде!“, бях още по-шокиран от неподправеното щастие на Графинята от това, че децата толкова ме обичат.