Ян Гиу: Рицарят Тамплиер (Пътят към Йерусалим)

Ако крал Сверкер бе живял по-дълго, заповедта му щеше да има по-голямо влияние. Но дните на Сверкер бяха преброени. Скоро щяха да го убият.

Няма непревземаема крепост. Ако има достатъчно силни причини. Домът на всеки човек може да бъде унищожен или опожарен. Но въпросът е дали цената си заслужава? Колко от обсадилите крепостта воини ще бъдат пронизани от стрели? Колко от тях ще бъдат смазани от камъни? Колко ще загубят желанието си за живот и здравето си по време на обсадата?

Магнус знаеше всичко това и дълго размишляваше по време на строежа. Защото това, което той нямаше как да знае, това, което по онова време никой не знаеше, бе какво щеше да се случи след смъртта на крал Сверкер, който вече беше на възраст и чиято смърт не беше твърде отдалечена във времето, откъдето и да го погледне човек.

Всичко беше възможно. Най-големият син на Сверкер Карл можеше да поеме властта и тогава нямаше да настъпят особени промени. Сигрид бе забелязала, че ако не друго, то поне отношението към крал Сверкер бе започнало да се подобрява, след като тя бе дарила Варнхем почти от негово име. Но не можеха да знаят какво се случва в Свеаланд. Кой или кои от свеите се готвеха за битка, за да наследят краля? Или пък някой от Западна Готаланд? Навярно някой от техния или от близък до него род? Или пък от вражеска фамилия? Докато очакваха развръзката, можеха само да продължат строежа.

Арнес се намираше най-отпред на дългата вдадена в морето ивица земя на брега на Веренд и по този начин от три страни беше естествено защитен с вода.

До стария неф сега се издигаше каменна кула, която беше висока колкото седем човешки ръста. Стените около кулата не бяха построени, а местността се пазеше основно от палисади от гъсто струпани и заострени дъбови корени. Имаше още доста работа за вършене.

Магнус дълго време стоя в кулата на земите си и изпробва няколко изстрела с лък по една купа сено от другата страна на рова.

Беше наистина изумително колко далече можеше да стигне една стрела, ако я изстреляш от горе на долу.

Ако човек постреля известно време, може да се научи да пресмята ъгъла, така че да уцели там, където желае, поне на една ръка разстояние.

Дори и в сегашното си състояние Арнес трудно може да бъде превзет, поне от група воини, които се връщаха у дома си от някоя или друга война и се нуждаеха от запаси. А и щеше да стане още по-силен, макар всичко да идваше с времето си, а Сигрид в повечето случаи изискваше различни неща от Магнус.

Той много добре знаеше, че тя често постигаше своето, когато не бяха на едно мнение. Дори знаеше как постъпваше, за да изглежда като че ли не го тика пред себе си, а покорно приема волята му като неин съпруг и господар. Сам под небесния свод, откъдето само Бог можеше да чуе мислите му, Магнус си признаваше това без горчивина. Само той и Бог, да, и Сигрид, знаеха. Никой друг. Всички вярваха, че процъфтяващият окръг около Арнес и двете селища долу при Форшхем, които спадаха към Арнес, бяха негово и ничие друго дело. Всички вярваха, че той е велик човек, мъж, на който може да се разчита, човек, който може да натрупа богатство.

Вероятно, макар и да не беше сигурен, и Сигрид вярваше, че той тъне в тази заблуда. Магнус бе решил никога да не й позволи да разбере, че е наясно, че тя стои зад всичко. Така беше най-добре.

Освен това, утешаваше се той, Сигрид и той бяха едно цяло, понеже тези, които Бог събере, не могат да бъдат разделени от никого. Всичко, което процъфтяваше и растеше около Арнес, беше тяхно общо дело, по същия начин, по който Ескил и Арн наполовина бяха него самия, а наполовина — Сигрид.

Ако човек гледаше на нещата по този начин, който беше и единственият християнски начин да се гледа на тях, той наистина беше велик човек. По волята на Божието провидение. А по какъв друг начин, освен чрез Божието провидение, ставаха нещата?

Със Сигрид имаха спор относно тронната зала на норвежките му деди. В стария неф тронът и стените в по-късата част на залата бяха украсени с дъбови резби от Норвегия, по които драконови кораби се полюшваха в моретата, а една огромна змия, чието име беше забравил, обгръщаше цялата картина и всичко, което можеше да се види и прочете върху нея. Руническият надпис беше стар и трудноразбираем.

Когато строяха всичко наново, Сигрид първо предложи да изгорят всички тези неблагочестиви неща. Вместо това на стените трябвало да се закачат новоизтъкани гоблени, на които християните защитават свещения град Йерусалим, издигат църкви и кръщават езичници.