Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Но едно по едно. Зенон, основателят на стоицизма, е препоръчал на силно уязвените да използуват като терапия рекапитулацията на преживяванията, които са ги уязвили.

Е добре, да възстановим картината: пристигнах в Залцбург, издирих Карл и важно-важно му съобщих, че от днес нататък може да се отнася вече към мен със съответно уважение като към предполагаем бъдещ съпруг. Той ми честити. Поздравлението му прозвуча малко ледено. Но всъщност забелязах това по-късно.

После Карл ме отведе в „Светипетровия зимник“ и благотворително поръча там за своя сметка един литър от архиерейското вино. Докато го пиехме, разправи ми за средновековните игумени от братството свети Петър, за древния мъжки манастир, за първите владици, за холерата и разни други епидемии и накрая взе, че ме отмъкна до старото, някогашно манастирско гробище на братството. Там ми изнесе цял доклад за изкусното гробищно строителство, показа ми катакомбите и мъничкия, най-стар параклис, опрян до самите скали. Върши тия неща дотогава, докато изгубих и последните остатъци от търпението си.

— Защо ме мъкнеш тъкмо днес по тия места? — запитах вече сериозно сърдит аз. — Защо ми разправяш за манастири, за мъченици и за епидемии? Не виждаш ли, че съм щастлив човек, бе говедо такова?

— Фортуна е развратна жена — каза той и рошавите му вежди се вдигнаха нагоре и се закръглиха.

Бяхме спрели пред седемте черни надгробни кръста, за които и до днес още не е изяснено точно какво означават. Тежко отпусна ръка върху рамото ми.

— Драги ми Георг, ти знаеш, че не съм отявлен противник на играта на рулетка. Така че снощи отидох в казиното „Мирабел“ и изгубих там сто шилинга. През първите двадесет минути загубите ми бяха направо нищожни.

— И? — запитах аз. — Домъкна ме дотук, за да ме осведомиш милостиво, че си заложил смокинга ми?

— Не съм го заложил — каза той. — Ако младата двойка до мен не беше печелила непрекъснато, едва ли щях да им обърна изобщо внимание. Но те печелеха направо като начинаещи, макар че съвсем не бяха новаци. С две думи, поогледах ги.

— Ако разказът ти няма поанта, ще ти отрежа ушите — предупредих го аз.

— Бяха млада дама и млад господин. Тя беше с вечерна рокля, а той с фрак.

— Обратното би било безсмислено!

Спокойствието на Карл и сега остана непоклатимо.

— Крупието наричаше младата дама „контеса“, а младия мъж „граф“.

— Това ли е поантата?

— Това. Контесата наричаше своя кавалер Францл, а пък той нея… или ти може би се сещаш вече как я наричаше той?

Сърцето ми направо спря да бие. Погледнах го безпомощно.

— Констанца ли?

— Констанца.

Жестоко стиснах ръката му.

Карл, сигурен ли си, че е била тя?

— Сигурен съм — рече той. — Когато си тръгнаха, последвах ги и я познах по походката. Пред казиното се качиха в малка спортна кола. Тя седна зад кормилото и отпрашиха.

— Какъв цвят беше колата?

— Черна, двуместна, с много никелирани железарии по нея.

Кимнах. После се извърнах кръгом и побягнах от гробищата. На „Резиденцплац“ имаше автобус за Райхенхал, който сякаш чакаше само мене.

И ето ме сега в качеството си на хотелиерски гост, проснал съм се на плажната поляна, а пък ми се отива направо в манастир.

Вместо това се уговорих с треньора да се срещнем в четири часа на игрището за тенис… Впрочем Зенон не излезе прав. Записах преживяното от мен, а пък още се чувствувам толкова нещастен, колкото си бях преди.

Годеницата ми, домашната помощница, излезе контеса! И това отлично приляга към залцбургския декор на моята австрийска комедия „Господин Георг Рентмайстер пресъздаде извънредно убедително образа на кретена.“

Още тази вечер убедителният кретен си заминава!

Райхенхал,

26 август, вечерта

Известно е, че тенисът изисква абсолютно пълна съсредоточеност. Достатъчно е да те занимава и най-дребната странична мисъл и вече не си във форма. И поради това аз играех направо като вързан в ръцете. Запращах и най-леките топки в аут или пък ги забивах в мрежата, в един-единствен гейм допуснах не по-малко от три двойни грешки и доста силно бях обземан от желанието да запратя ракетата си след топките.

Когато при третия сет най-после започнах да влизам във форма, някакъв млад човек седна на пейката пред игрището и заследи играта ни. Пак се нервирах. Той имаше съвсем мънички мустачки; и след демиволето, което трябваше да отбия с бекхенд извика:

— Браво!

Погледнах към него и съвсем не смятам, че погледът ми е бил изключително дружелюбен. Тогава той стори лек поклон и каза: