Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Бъбрехме си понякога. Ровехме през известни почивки в моята бездънна раница и здравата си похапвах ме. Понякога се целувахме, а в същото време щурците и пчеличките изнасяха своя концерт за полски оркестър. Тъй горе-долу трябва да е било в рая. (Естествено с тази разлика, че Адам и Ева са се държали по-неприлично от нас двамата.) Ако привечер не се беше разразила буря, навярно и досега щяхме да си лежим там.

Тъй обаче на двама ни се наложи да побегнем от рая. (Всичко на тоя свят се повтаря.) Небето стана кървавочервено. Над Шафберг и Шпарбер почна светкавично да блести мечът на архангела. Едвам бяхме успели да приберем раницата и останалия багаж, и гръмотевичната буря се разрази. Дъждът връхлетя върху нас като невидима лавина, а гръмотевиците затрещяха като тежки мортири.

В Залцбург, разбира се, също валеше, святкаше и гърмеше. В края на краищата се вмъкнахме в чакалнята на гарата, където консумацията не беше задължителна. Тук тя ми разказа една направо луда история за някакъв беден селянин от околността, който си имал дъщеря, изгаряща от желание да се конти. През един хубав неделен ден, когато седяла до него в градината, тя — заразена от примера на летуващите дами — почнала да боядисва с червен лак ноктите на ръцете си. Тъй като баща й в това време не само заспал, ами бил още и бос, тя, след като нейните нокти били вече достатъчно червени, се заела да лакира и ноктите на неговите крака. Когато се пробудил, старият селянин зверски ругал, но все пак оставил ноктите на нозете си така, както били издокарани.

Но на следния ден нещастникът си счупил единия крак и го откарали в болницата. Като видял яркочервените лакирани нокти на селянина, дежурният лекар избухнал в такъв продължителен смях, че се наложило някакъв негов колега да му помага, за да гипсират крака. А и медицинските сестри кривили така лицата си, че съвсем не приличали на персонал за първа помощ. От този ден нататък всички вече наричали селянина „хубавицата“.

А сега искам да запиша и малката случка, която тя ми разказа следобед, когато се бяхме изтегнали на поляната! Още като дете от време на време чувала по-възрастните да споменават за „божия дом“. Тъй у нея се създала представата, че дядо господ си живее в божия дом, както децата и родителите живеят в бащиния дом.

Един неделен ден разрешили на Констанца да придружи майка си в църквата. Никога дотогава тя не била виждала резбованите столове, олтарите, свещите и амвоните. Като зърнала сега божия дом отвътре, направо замръзнала, вкопчила се здраво в ръката на майка си, въздъхнала и прошепнала:

— Ау, какви хубави мебели си имал дядо господ!

Вечерта бяхме на един Моцартов концерт, дирижиран заради Залцбург и най-великия негов син от заслужилия д-р Бернхард Паумгартнер. Билетите подарил на Констанца американецът, който наел замъка до края на месеца. Този американски милионер на име Намара е собственик на фабрики, където се произвеждат целофанени кесии: за солени бадеми, орехи, стафиди, сменяеми яки за ризи, бонбони, носни кърпички от хартия, бучки захар, презрамки и знам ли още какво. Освен това той си има и печатница. Там върху поръчаните кесии се отпечатват имената, поискани от фирмите, а също и желаните рекламни текстове. Като си помисли човек по какъв начин забогатяват някои и като си помисли същевременно — тъкмо тук, в града на Моцарт това не може да не му хрумне — с какви способности някои хора си остават бедни, иде му направо да си отхапе носа от яд.

Вечерната музика беше прекрасна. Изсвириха две неща от Моцарт, създадени от него още преди да навърши двадесет години: една симфония в ла мажор и един концерт за цигулка, изпълняван от италиански цигулар; французин пя арии; а накрая изпълниха „Линцска симфония“. Залата за съжаление беше оскъдно посетена. Затова пък между слушателите нямаше от ония дребни еснафи, които питат например на театралната каса, дали „Всеки човек“ е дирижиран от маестро Тосканини. Не, тази вечер и хората на изкуството, и тяхната публика бяха сред добро общество. А пък Паумгартнер бе от ония диригенти, които особено силно обичах.

Когато стигнахме на „Резиденцплац“, последният автобус за Райхенхал вече се беше изгубил зад хълмища и планини!

Запитахме в „Хьолброй“ за Карл. Нямаше го там. Реших да го чакам на улицата. Констанца се възпротиви най-енергично и поиска да ме „настани“ за една нощ в някой хотел. Срещу това пък аз възразих.

След продължителни спорове и разисквания, накрая тя каза: