Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— В такъв случай остава една-едничка възможност. Да пренощуваш в замъка.

— Че къде пък там?

— В моята стая. На софата.

— Ако докато спиш, не пееш или пък не почнеш да викаш за помощ, никой нищичко няма да забележи.

— Но, Констанца, откъде-накъде ще викам за помощ в твоята стая!

— Не се дръж неприлично, Фаустчо! — рече тя.

(Не трябваше да издавам пред нея прякора си.)

— А пък утре — продължи тя, — ще те измъкна контрабандно от къщата още преди изгрев слънце. Хайде, да тръгваме!

Продължихме пътя си.

Десет минути по-късно се промъкнахме като крадци с взлом в замъка на граф Х., по страничната стълба. Беше тъмно като в рог и Констанца внимателно ме водеше за ръка. Най-сетне тя отвори една врата, затвори я безшумно и светна лампата.

Намирахме се в уютна, простичко подредена стая стил бидермайер. По стените висяха стари семейни снимки, а също и профили от черна хартия, изрязани с ножица. Тя посочи една приятна софа от брезово дърво и се усмихна малко поуплашено. После отиде до прозореца, който беше широко разтворен и спусна пердетата. На масата имаше ваза, а в нея — розовочервените циклами, които й бях донесъл от Райхенхал.

Констанца се върна пак при мене и ми прошепна:

— Сега ще изгасиш светлината и ще се извърнеш насам чак когато ти разреша! Нито секунда преди това. Иначе ще се разсърдя!

Кимнах предано, изгасих светлината и останах неподвижно в мрака. Дрехите на Констанца зашумоляха. Чух я как събу обувките и смъкна чорапите от краката си. Леглото поизскърца малко.

— Георг! — прошепна тя.

— Да? — прошепнах и аз.

— Сега! — прошепна тя.

В същия миг откъм коридора се чуха стъпки. Пред вратата те спряха.

— Констанца? — запита тихичко някой. — Спиш ли вече?

— Още не, Францл — отвърна тя и гласът й трепереше. — Но тъкмо вече загасих лампата. Желая ти приятни сънища!

— И аз на тебе — каза човекът отвън.

Стъпките бавно се отдалечиха. Мълчахме, докато заглъхнаха съвсем.

— Георг?

— Да?

— Като че ли ще бъде по-добре да не светваш повече светлината.

— Дадено — рекох аз. — Но къде, дявол да го вземе, остана софата?

Тя се засмя тихичко. Стоях сред пълен мрак и сред чужди мебели и не смеех да мръдна от мястото си.

— Георг — прошепна тя.

— Да?

— Направи, моля ти се, две крачки право напред!

Изпълних съвета й.

— Сега три крачки полуналяво.

— Слушам!

— И сега една голяма крачка вляво!

Направих въпросната голяма крачка вляво и капачето на коляното ми се удари в някаква дъска. Но нещо не беше в ред. Или аз бях объркал ляво с дясно, или Констанца беше сбъркала при издаваните от нея заповеди.

Не бях пред моята софа, а пред нейното легло.

Райхенхал,

25 август, през нощта

Тъй като Констанца се надяваше, че следобед ще може да прескочи до парка Хелбрун, залових се, без да бързам, да разглеждам лятната резиденция на залцбургските архиепископи. Самият замък е извънредно сериозна ренесансова постройка. Но близката околност на замъка би могла да се нарече единствен по рода си романтичен магазин за играчки!

Сред малки поточета се виждат групи от механични фигурки, които водата привежда в движение: пъстро се редят битово-простонародни и митологични сцени. Откъм пещеричките ехтят — също предизвикани от водното течение — изкуствени животински и птичи гласове. От рогата и ноздрите на каменните елени бликат фонтани. Механичен театър, истинска декорация пред катедралата, откъдето глухо ехти музика на орган, а благодарение на водните струи над сто фигурки се движат едновременно — идеално майсторско постижение!

Голямо удоволствие ми направи на друго място в парка една каменна маса с ниски каменни столчета около нея. Защото от пейките им най-неочаквано бликваха право нагоре безброй силни водни струи. Тук може би са се настанявали веселите гости на някогашните архиепископи и са пили заедно със своите „дами“ или пък са си приказвали дори за безбрачието. Дали тия веселящи се господа са носили изящни облекла, или пък са били наметнати съвсем леко? Това е един въпрос, на който трябва да се погледне много сериозно. Защото щом поразвеселилият се господин архиепископ направел знак на прислугата и от каменните пейки, на които седяла компанията, щурвали безброй водни фонтани, какво ли е ставало тогава със скъпите копринени дрехи?

Ето на̀, такъв театър играели благородниците в Залцбург. Но нито гражданите, нито пък селяните им отстъпвали. Те наистина не сядали на пейки, снабдени с клозетни бидета. Но си имали своите игри на демони. Слагали си маски, с които съперничели на островитяните от южните морета. Слагали си върху главите накити, високи по цял метър. Качвали се на кокили и по време на карнавалите се разхождали като смешни великани из селата. Палячото, тоя безсмъртен герой, се родил в селата около Залцбург. Липерл, подобна фигура, влязъл в произведенията на залцбургчанина Моцарт под името Лепорело. Той и другият смешник, Папагено, преминали малко по малко от областта на битовото в областта на веселото изкуство.