Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

На хълма над парка Хелбрун, в „Едномесечното замъче“, видях великолепна етнографска сбирка, която разкрива най-хубавите примери от разпространилите се по тия места фолклорни игри. Тук впрочем видях и Карл. Той скицираше, имаше в ръката си три молива и още два между зъбите.

— Не забравяй, че довечера ще ходим на „Кавалерът на розата“! — рекох аз.

Карл вдигна за миг поглед от блока си.

— Ах, доктор Фаустчо! Жив ли си още, или пък вече си женен?

Влюбените са склонни към пълна липса на хумор дори когато това инак е в пълен разрез с характера им.

— Надявам се, че ще ми се удаде да комбинирам двете положения — казах обидено аз. — А пък ти не нарушавай усилената си дейност!

Карл се усмихна дяволито.

— Ако сега вземеш да ме запиташ още защо вместо да рисувам не почна да фотографирам, след като то е много по-бързо, направо ще те изхвърля надолу по стълбите. Хайде довиждане и дано това наше виждане да е по-приятно!

Хората на изкуството са чувствителни. И влюбените са чувствителни. Оттеглих се.

Констанца беше точна. Уговорили се бяхме да се срещнем при тритоните. Когато си подадохме ръце, тя се изчерви и каза, че имала само половин час свободно време. После ме хвана за ръка и двамата тръгнахме покрай рибното блато на замъка. Отведох я до потъналата в сумрак алея и я притеглих на една пейка.

— Днес рано сутринта закусих тук — казах аз. — Констанца, обичам те. Толкова те обичам, че ме болят чак ребрата! Искаш ли да станеш моя жена?

В продължение на няколко кратки секунди тя затвори очи. После се отпусна на рамото ми и прошепна:

— Разбира се, Фаустчо! — Усмихна се. — И мен ме понаболяват ребрата.

Тя трябваше да се връща бързо в замъка. До утре следобед изобщо няма да я видя. Имаме да обсъждаме сума неща. На първи септември графското семейство се връща. Констанца може да остане, докато си намерят друга камериерка. Щом като това се уреди, тя трябва да дойде в Берлин. Да си годеник не е какво да е положение, ами направо изключение.

Вечерта Карл, аз и моят смокинг — тримата заедно — бяхме на „Кавалерът на розата“. Странно, днес рано сутринта се бях измъкнал тайно от един австрийски замък. А когато преди малко се вдигна завесата, някаква жена скри своя любим пак в такъв замък. Вярно е, че една маршалша и една домашна помощница не са едно и също нещо. (Леман пееше направо покъртително.) Но в операта на Щраус се явява като героиня дори и домашната помощница, макар че това е мъж, който на бърза ръка навлича дрехите на камериерката.

(Само това още ми липсваше! Аз, едрият дангалак, в дрехите на Констанца!)

Собствената ми залцбургска комедия се прокрадваше като лекичък полъх сред типично австрийската атмосфера на пиесата и музиката. Анатомически погледнато, аз бях на една от предните редици в театъра: а господин Рентмайстер „сам за себе си“ се носеше и пееше заедно с другите на сцената. Възпоминанието и театралното изкуство се обединиха за мен в едно общо преживяване, което ме заплени напълно. Това не бе обективна естетическа наслада от изкуството, а друго, съвършено ново душевно преживяване, което не ще забравя скоро.

Сега отивам в бара, ще си поръчам една бутилка „Мум“ 12 12 Прочуто френско шампанско. — Б.пр. и ще отпразнувам годежа си. Без госпожица годеницата.

Наздраве, тоест: дано да е за добро!

П.П. Малката леличка ми е пратила цялата поща, пристигнала за мене в Берлин. От валутния отдел във финансовото министерство още няма нито ред.

Райхенхал,

26 август, по обед

Не, не, не!

Тридесет и пет годишен съм станал, без да помисля досега за женитба. А пък вчера, магаре такова, взех, че се сгодих. Днес обаче всичко свърши. И мога сега да пея заедно с Ото Ройтер: „Изхвърлиха ме и съм вече изцерен!“

Рано сутринта, още с първия автобус, отпътувах за Залцбург. Час и половина по-късно, съвсем объркан, си тръгнах обратно за Райхенхал и побързах да скоча колкото се може по-скоро в плувния басейн, „запазен за посетители на хотела“. Водата беше ледено студена и горе-долу дойдох на себе си.

Сега лежа на полянката сред плажа. Назначената в хотела танцова двойка, треньорът по тенис, жена му и други млади хора плуват, играят край мене на топка, забавляват се и са в чудесно настроение. А аз се чувствувам като дядка. Толкова престарял се чувствувам от няколко часа насам. Ах, ако имаше куче, грамадно колкото Кьолнската катедрала, само то би могло да даде с тъжния си лай истински израз на болката ми!