Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Загледах се след един сокол, който излетя стремително над скалите и се понесе към градските крепостни кули.

Ако нямаш нищо против, бих желал вдругиден да ти представя Констанца. Великолепно момиче е тя. Очите й са сини, косата кестенява и…

— Точно така — рече той. — Тя изглежда очарователна.

— Видял ли си ни?

— Вчера. И умее да върви така, че направо ти радва окото! Повечето жени не могат да вървят, а само си имат крака, кой ги знае защо.

— Тя поръча да ти благодаря за кафето и за сладките.

— Сторено беше с най-голямо удоволствие.

— Утре е нейният почивен ден.

— Какво е утре?

— Нейният почивен ден — повторих аз. — Тя е камериерка.

Тогава Карл се облегна назад на стола си и се разсмя така невъздържано, че останалите посетители на заведението се стреснаха и почнаха да хвърлят недружелюбни погледи към нас.

Струва ми се, че аз се изчервих.

— От къде на къде ти идва наум да се смееш за такова нещо! — изръмжах аз.

Когато най-сетне успя да сподави своя разкъсващ нервите смях, Карл каза:

— Абе момче, тая млада дама съвсем не е камериерка!

— Разбира се, че е — отвърнах аз. — Освен това тя е посещавала търговско училище, може да стенографира и говори английски по-добре, отколкото нас двамата, взети заедно.

— Е, хубаво — рече той и сви рамене. — Тогава можеш да си я заведеш в Берлин да ти бърше там прах.

Понякога Карл изглупява прекалено много.

Райхенхал,

23 август, през нощта

Предишната бележка написах днес следобед в „Томасели“, най-старото кафене в Залцбург; то съществува навярно, откакто се е въвело и пиенето на кафе в Европа. Преди това бяхме в градината „Мирабел“, сред пъстрите цветни лехи, каменните лъвове, носорози, полубоговете и техните пищни барокови дами.

По пътя назад ни връхлетя силен проливен дъжд. Втурнахме се в тръс през моста, покрай натруфеното кметство стил рококо и Флориановия водоскок, за да се вмъкнем на сушина в напълно претъпканото кафене! На първия етаж най-после открихме два стола. Не точно до маса, а край един билярд, който келнерът пъргаво застла с покривка.

А пък ние имахме билети за представлението „Всеки човек“ на площада пред катедралата! Дъждът плющеше подигравателно по прозореца до нас. Карл ми прочете написаното на гърба на билета. Най-важният пасаж гласеше:

„При представлението «Всеки човек» отпада каквато и да било претенция за обезщетение — също и за частично връщане на цената на входния билет — в случай че се наложи поради разваляне на времето представлението да бъде прекъснато — ако представлението е било изиграно до «сцената на масата»“.

Аз казах:

— Ако нямахме гратиси като журналисти, можехме сега да поискаме да ни върнат стойността на входните билети.

— Откак не разполагаш с пари, си станал циция и сметкаджия — установи тъжно Карл. А освен това представлението въпреки дъжда ще се състои във фестивалния дом.

От съседната маса или по-точно казано от съседния билярд, се намеси друг някакъв недоволник:

— Тържествата са вече почти към края си, а нито едно-едничко представление не можа да се състои пред катедралата! Всеки път вали като из ведро.

— В Залцбург — рече Карл, — винаги вали повече, отколкото където и да е другаде. През август обаче в Залцбург вали всеки ден.

— Защото тогава са музикалните тържества!

Съседът явно беше скаран с целия свят.

Съседът на въпросния съсед каза:

— Чужденците идват дори когато вали всеки ден. Само че има нещо друго. Аз предполагам, че вали главно, за да бъдат препълнени кафенетата.

После той заби отново нос в „Нов виенски журнал“.

Аз въздъхнах и тъй като си мислех за Констанца, заявих:

— Човек в Залцбург би трябвало да стане сладкар!

Карл незабелязано ме изгледа също като лекар, който за пръв път почва да се занимава с „новия случай“.

По-късно навлякохме в неговата стаичка смокингите си; и като стана време, забързахме, преследвани от дъжда, към фестивалния дом. Въпреки „метеорологическите смущения“ местните жители стояха там също като истукани и се звереха и днес като всяка друга вечер на „представлението пред театъра“: пристигането на леките коли, слизането на загърнатите в кожени манта дами, галантното, учтиво поведение на господата, пренасянето на кулисите, и изобщо всичко, което се появеше пред очите им. (Тази година между познатите посетители на театралното представление бяха италианската престолонаследница, Уиндзорският херцог и неговата херцогиня, съпругата на президента Рузвелт, американският баритон Лорънс Тибет, махараджата от Капуртала, господин Метро Голдуин-Майер и Марлена Дитрих; без да броим Карл и мене.)