Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

В Залцбург!

Заизкачвахме се нагоре, към крепостта Хоензалцбург. Искахме да огледаме отблизо ония многобройни, строени през различни епохи кули, порти, валове и бастиони, които откъм долината приличат на някакво грамадно средновековно планинско укрепление. Изкачването предлагаше разнообразни, постоянно изменящи се гледки към хубавия град и неговата красива околност. Когато стигнахме горе, обстойно разгледахме грамадната крепостна стена. Освен това Карл ми посочи важни точки от панорамата: планините Хелбрун, Гайзберг, техния по-малък събрат Нокщайн; „бялата църква за божигробски поклонници «Мария-Плайн»“. Накрая седнахме под един от големите, пъстри слънчобрани в ресторанта на замъка.

Карл, който открай време е свикнал да предотвратява глада, като започва да яде още преди да е огладнял, си поръча бутче, а освен него и гарнитура. Аз, въпреки неговите съвсем сериозни възражения, почнах да си се тъпча с онова, което си бях донесъл в кесията от Райхенхал.

— И без това днес ще ти създам още неизбежни разходи — рекох му аз.

— Да не би да искаш да си набавиш от местните кожени къси панталони? — запита той. — Или пък си открил в някоя от книжарниците неописуемо четивна брошура за подчиненото наклонение в немския език?

— Днес следобед ще ми бъдат необходими две чаши кафе и две сладки.

— Че откога си почнал да ядеш по две сладки? Той поклати глава, но добродушно сложи на масата една петшилингова монета.

Известно време не можах да му отговоря, тъй като бяха посипали дадените ми варени яйца вместо със сол със захар. Беше отвратително на вкус. Когато можах да си възстановя дар слово, казах:

— Първо на първо, няма аз да изям и двете сладки; и второ, не искам да имам парите на ръка. Възможно е това да противоречи на съответните финансови наредби. Трябва да те помоля да дойдеш с мен в „Глокеншпил“ и да пъхнеш предварително в ръцете на келнера-касиер съответната сума, необходима за две чаши кафе, две сладки и съответния бакшиш. Аз съм си голтак и възнамерявам да си остана такъв.

— И щом като веднъж платя на келнера, не възнамеряваш да ме задържаш повече там, така ли?

— Знам, че искаш да скицираш каменните джуджета в градината „Мирабел“, а човек не бива да пречи на художниците.

— Значи, затова домъкна от Райхенхал букет алпийски циклами! — рече господин художникът.

А пък аз отговорих:

— Не исках да те вкарвам в разноски и за цветя. Това беше първият ни разговор за Констанца.

Райхенхал,

същия ден, само че през нощта

Когато тя влезе в кафенето и ми се усмихна, опасенията от последните двадесет и четири часа тутакси бяха забравени. Повторното свиждане е съдник на първата среща. И всички опасения, настъпили допълнително, са вече от друго естество. Когато Констанца се отправи към мен, почувствувах, че този път щастието няма да може да се измъкне. То просто трябваше да влети в ръцете ни.

Тя се зарадва на розовочервените циклами; келнерът постави букета във ваза. А след като Констанца чу колко изобретателен съм бил, за да мога да играя ролята на домакин, в знак на уважение опразни на бърза ръка и двете чинии със сладки.

С никоя луксозна закуска от бишкоти и шампанско, на която някога съм канил жени или приятели, не съм се гордял толкова, колкото с тези кафета и сладки, предплатени от Карл. То бе направо нещо като Коледа през август! Всеки път ме е удивлявало това, колко незначителен е всъщност предметът на разговора между двама души, докато все още имат да си казват всичко. Едва ли е възможно да се говори по-задълбочено за немския хуманизъм, отколкото ние обсъждахме въпросите за разни баници и автобусни връзки. Непосредствено след това тя разказа някои весели случки, типични за нейната професия. Такъв един австрийски замък от времето на Ренесанса, нает сега от богати американци, наистина заслужава да се вземе на прицел от някой автор на комедии.

Като се има предвид обсегът на нейните възможности, Констанца съвсем не е необразована. Тя е посещавала едно търговско училище и съумя, докато й разказвах за моята нова стенография, да ме изслуша направо като специалист.

Много се смя, когато й разказах за участието си в последното състезание на стенографите в Берлин; за това как предавах всяка от диктовките пръв и без да съм изпуснал нито една-единствена думичка; как журито не можа да разчете нито сричка, защото се касаеше за моята собствена още непубликувана система; и как, за съжаление, и самият аз дори, поканен да прочета написаното, не бях в състояние да разшифровам стенограмата си.