Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Беше камериерката. Тя ме запита би ли могла да ми помогне при разопаковането на куфара.

— Пристъпете по-насам, нахална особа такава! — рекох, като извадих от куфара едно сако и й го подхвърлих. — Къде ще окачи една добре обучена домашна прислужница първото сако?

— Над ключалката, за да не може да се наднича в стаята отвън, господин докторе.

По обед се запознах с американците, които пристигнаха, облечени като гиздави тиролци: тлъстият и извънредно мълчалив фабрикант на целофанени кесии; неговата мършава съпруга; вторият секретар, дебелобузест ангел с многодиоптрови очила; синът, як момък, който по принцип говореше само когато дъвчеше; и дъщерята Емили, една от онези несантиментални и хубави като картинка едри блондинки, от които човек може направо да се уплаши.

Францл поднесе ястията. Струва ми се впрочем, че неговият страх от русата Емили и нейните сини очи, които направо карат човек да изтръпне, е напълно основателен. Констанца донесе виното. Мици, по-малката й сестра, докара в залата блюдата върху подвижна масичка с колелца. Тя е стройно създание с две весели трапчинки на бузите.

Старият граф надзираваше протичането на обеда и с готовност осведомяваше за всичко милионершата, която изглежда необичайно жадна за познания дама.

Емили искаше да поведе с мене разговор. Камериерката Констанца поглеждаше доста угрижено към нас. Ето защо предпочетох да знам още по-малко английски, отколкото и без това знаех, и помолих сервиращия келнер да съобщи на младата дама, че не разбирам нито думица.

Боя се, че това беше грешка. Изглежда, че Емили Намара намира за особено интересен тъкмо разговора между двама души, които не се разбират. За щастие, скоро цялото семейство си дигна чуковете и отпраши на някъде със своята огромна лимузина. А и вечерта бързаха. Отиваха на „Сватбата на Фигаро“.

Следобед пред домакинската сграда връхлетях на стария граф, който още дори не подозира, че съм му зет. На външната стена е окачен един дърворезбован пъстър битов барелеф, който представлява светата троица. Под тясното навесче — явно поставено, за да пази барелефа при дъжд — направо върху главата на свети дух, над разперените криле на белия гълъб, е свила гнездото си една птича двойка. Загледахме се със стария човек в тази очарователна сцена и после тръгнахме заедно през двора.

— Отдавна ли сте на служба в замъка? — запитах любезно аз.

— Много отдавна, господин докторе.

— Вярно ли е, че граф Х. пише театрални пиеси?

— Това може би отговаря на истината.

— Къде сте се научили да говорите толкова добре английски?

— В Кембридж.

Позасмях се.

— Значи, вие сте следвали?

— Граф — Х., не аз. Бях изпратен от родителите му заедно с него, като прислуга. — Крайчецът на устата му се изви в лека с усмивка. — По-точно погледнато и графът не се занимаваше със следване в Кембридж. Чужди езици се научават не в аудитории, а в… хм-м… не чак дотам научни заведения.

— Жалко, дето графът тъкмо сега пътешествува. На драго сърце бих се запознал с него, тъй като изключително много ме интересува мнението на немските писатели за подчинителното наклонение.

— За кое?

— За подчинителното наклонение, това ще рече съответната възможна форма на действителните глаголи. А също и за желателното наклонение.

— А-ха — рече той. — Господин графът положително ще съжалява, че не е могъл да разговаря с вас за действителен залог на модалните глаголи. Той обича повече от всичко друго интересните теми.

Събеседникът ми беше успял вече да се овладее напълно и направи тази иронична забележка така, сякаш изобщо не разбираше какво казва.

— Може би тогава няма да бъде зле да ви дам писмено синтактичните въпроси, които ме вълнуват толкова силно и вие да поднесете на вниманието му тези бележки, когато той се завърне…

— Великолепна идея!

— Не смятате, че подобно намерение би го разсърдило, нали?

— Положително не. Господин графът е много учтив човек.

Писатели, които изгарят от желание да преживеят колкото се може по-оригинално нещо, за да добият възможността и да го напишат след това колкото се може по-оригинално, трябва тъй мисля аз — да бъдат най-енергично подкрепяни.

Ето защо придадох угрижено изражение на лицето си и запитах:

— Къде се намира господин графът понастоящем?

— Във Вентимиглия, господин докторе.

— Тъй, тъй. Във Вентимиглия… — Почесах се замислено зад ухото. — Аз пък трябва най-късно утре да върна обратно коректурата от една моя статия във връзка с инверсиите, а относно онази част от статията, съсредоточена върху съответната идиоматика на баварско-австрийското наречие, господин графът положително би могъл да ми даде важни напътствия. Хм-м!