Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

И сега вече изиграх ролята на човек, комуто внезапно е хрумнало нещо.

— Идеята впрочем никак не е лоша! Да вляза в телефонна връзка с графа. Бъдете моля ви се така любезен и уредете привечер един телефонен разговор с Вентимиглия.

Той се поколеба за частица от секундата. После каза:

— Както заповядате, господин докторе.

Предложих му една пура.

— Благодаря ви най-учтиво. За съжаление трябва да отида сега в кабинета, за да поставя в ред счетоводните сметки.

После се поклони и с отмерени крачки влезе в замъка.

През време на вечерята пристъпи със загадъчно изражение до моя стол и ми съобщи, че господин графът още днес следобед бил напуснал Вентимиглия.

Изразих по най-оживен начин съжалението си и същевременно му благодарих за положените усилия.

Констанца и Францл ни изгледаха много учудени. Те не знаеха за нашия разговор в двора и нищичко не можеха да разберат от диалога ни на масата.

След като американците излязоха, тръгнах да се поразходя спокойно около замъка. Зад един от приземните прозорци се виждаше светлина. Приближих се внимателно и погледът ми падна върху просторна кухня. Цялата „прислуга“ се беше настанила около масата и вечеряше. Изглежда, че старият граф тъкмо беше разказал нещо забавно. Прозорецът беше отворен. Двете сестри се смееха, а Францл каза:

— Татенце, не ми остава нищо друго, освен да отбележа, че според мен е трябвало да се справиш по-остроумно с цялата тая работа.

— В какъв смисъл?

— За теб щеше да бъде много лесно да повикаш господин доктора на телефона долу, а пък след това самият ти да отидеш в някоя от стаите и да си поговориш с него от съответния апарат там в качеството на граф Х. от Вентимиглия.

— Само това ми липсваше! Желателно наклонение, подчинително наклонение, инверсии, баварско-австрийска идиоматика, че аз да не съм…

— Не си идиот! — каза нежно най-малката му дъщеря Мици.

— Че да не съм учител, това исках да кажа.

До графа седеше една очарователна стара дама. Тя изглеждаше декоративна като Мария Терезия.

— Запиши си поне предложението на Францл каза тя. — Може би ще успееш да използуваш нещо такова в пиесата си.

Старият господин кимна, извади от джоба си някакво малко тефтерче и си взе бележка.

— Представлява ли доктор Рентмайстер подходящ прототип за пиесата? — запита Констанца.

— Ти май си се влюбила в него, а? — обади се Мици и любопитно се приведе напред.

— Влюбена? Великолепно хрумване! — каза графът и трескаво продължи да записва.

Констанца се усмихна.

— За пиесата ли?

— Любовните истории, възникнали между хора от различни класи винаги са представлявали благодарна тема — заяви Францл.

Леля графинята се надигна от мястото си и бавно тръгна към прозореца.

Тогава аз тихичко се оттеглих.

От моята стая се вижда Залцбургския дворец. Дори сега, късно вечерта. Защото един прожектор, който в чест на чужденците кръжи непрекъснато над града, магически изтегля от време на време старинния замък от мрака и го облива с ярка дневна светлина, докато над околността блещукат звездите.

В този миг се почука.

— Кой е?

— Камериерката, господин докторе. Бих искала да запитам дали господин докторът има още някакво желание.

— Разбира се, хубаво дете. Може ли да получа една целувка за лека нощ?

— Но разбира се, господин докторе. Нали нашите гости трябва да се чувствуват задоволени във всяко отношение.

Отивам да й отворя.

Райхенхал,

28 август, през нощта

Това че разработената от него „комедия на импровизациите“ ще добие толкова авантюристичен характер, никога не е минавало и през ум на граф Х. Надявам се, че за драматичния развой, който придадох на неговото хрумване, той ми е действително признателен. Откровено казано, не съм съвсем сигурен дали е така. Но нима трябваше да остана статист? Не, щом като се играе комедия на импровизациите, там артисти са и самите автори!

Предиобедът си протече мирно и тихо. Слънцето грееше, небето беше есенно-синкаво и в двора на църквата „Свети Себастиан“ аз се срещнах с Карл. Неокосени и неподрязвани, там тревата и храстите са добили идиличен вид. Под тях лежат погребани майката на Моцарт, а също и Парацелзий, сред църковния двор се намира параклисът „Св. Габриела“, гдето почиват в мир костите на големия залцбургски ренесансов княз Волф Дитрих.

По светналите стени, от кубетата и над олтара, отвсякъде те приветствува кълбото върху щит, гербът на рода Медичи.