Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Райхенхал,

29 август, през нощта

„Колко хубав беше все пак животът!… Човек трябва радостно да приема онова, с което го дарява провидението. Тъй завършвам аз моята собствена надгробна песен. Не бива да я оставям недовършена.“

Това са думи от едно писмо, което Моцарт написал два месеца преди смъртта си. Онова, което не бивало да остави недовършено, бил Реквиема.

Ала не успял да го довърши. Когато край постелята на младия умиращ композитор свирели готовите партии от Реквиема, той се разхълцал в безпомощен плач. „Не казах ли, че пиша този Реквием за себе си?“ През следната нощ починал.

„Dona eis requiem!“

Ала и тоя реквием, последното произведение на залцбургския гений, всъщност възникнало като залцбургска комедия! Моцарт написал творбата си по поръчка на някакъв благородник, който криел в пълна неизвестност името си и многократно пращал при него своя тайнствен пратеник, за да му напомни, че трябва да завърши работата, с която се е заел.

Големият „неизвестен“ бил един граф на име Франц фон Валсег. Цял живот този граф Валсег си придавал важност, представял се за значителен композитор. За да задоволява този свой „сплин“, той плащал тайно доста дукати на композиторите — свои съвременници, а пък после пускал техните творби да бъдат изпълнявани под негово име.

Благородниците, които му гостували и слушали неговите концерти, а и целият оркестър — всички знаели, че композиторът не е той и все пак се правели, че смятат музикалните произведения за негови. Необходим му бил реквием, тъй като в началото на 1701 година починала неговата съпруга и той бил длъжен да „композира“ заради нея. Ето защо графът изпратил стария си камериер при Моцарт и ето защо Моцарт написал Реквиема…

Граф Х., бащата на Констанца, който се е заел да играе заедно с цялото си семейство ролята на лакей само защото би желал да напише една комедия — той и онзи граф Валсег са от един и същ австрийски благороднически род и от едно и също комедиантско семейство.

Изкуство и действителност, театър и живот: инак те навсякъде са две съвършено различни сфери. Тук, в Залцбург, двете се сливат в едно неделимо цяло.

Дали това е причината, поради която, както казали още навремето римските колонисти, тук живее щастието ?

Замъкът Х.,

30 август, вечерта

Рано сутринта се изкачихме с лифта до връх Предигтщул. Едвам бяхме стигнали и Констанца откри един гарван-гробар, който, грамаден колкото сокол-мишкоядец, описваше своите кръгове в небесната шир. Съзирайки тази вече полуизчезнала птица, Констанца направо се захласна и дълго време не мръдна от мястото си. Онемяла и ентусиазирана като дете, получило неочакван подарък, тя не откъсваше поглед от полета на птицата.

Констанца обича и познава природата, обича я като мен и я познава по-добре от мене. Назовава всяко цвете и тревичка с име, и с презиме, а пък направо е отрасла заедно с животните по полята и в гората. Едно нещо вече съм решил твърдо. Като сватбен подарък да получи от мене не брилянтен пръстен, а мъничка селска къщица. Нейде в района на Бранденбург. Край някое езеро, в чиито води се оглеждат боровете и брезите.

По обед се обади Францл. Констанца се завтече към телефонната кабина. Когато се върна на терасата на хотела, където се разнасяше приспивното бръмчене на пчелите, тя беше мъничко по-бледа от обикновено.

— Лоши новини ли има?

— Американците си заминават още днес. Към пет часа трябва да се върнем обратно. И ти не бива да си забравяш смокинга.

Скочих.

— „Да“ ли е казал баща ти?

— Той още не знае нищо.

— Защо тогава трябва да мъкна и смокинга си?

— Францл каза: за всеки случай.

За всеки случай? Ща не ща се разсмях.

— Аха! Ако баща ти се съгласи, смокингът ще бъде изваден на бял свят; в противен случай ще си остане скрит в пакета!

— Но Фаустчо! Нали ако татко не иска, аз ще му кажа…

Тя замълча.

— Какво ще му кажеш?

— Че ще трябва да си даде съгласието!

— Ще го метнеш, че вече сме се оженили, тъй ли?

— Момченце, момченце — рече тя — какво си ми глупавичко! И други принудителни мерки с наказателен характер има на тоя свят.

После се втурна към стаята си. След нея се завтекох и аз и сложих най-отгоре в един куфар съвсем чиста, идеално изпрана бяла риза с твърда яка.

За всеки случай.

В замъка Х. този път ни отвори вече един истински, доста възрастен високопоставен служител.

— Здравейте, Фердл! — извика Констанца. Как можахте да се върнете толкова светкавично?