Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

Фердл взе от ръцете ми куфара.

— Младият господин ни докара с автомобилчето.

— Добре ли си починахте?

— Добре си починахме, уважаема госпожице.

В хола срещу нас се зададе Францл, който от смях направо не можеше да проговори и думица. Не бяхме подготвени за толкова весело посрещане.

— Извинявайте! — рече накрая той. — Но цялата работа наистина е прекалено комична!

— Нашият годеж ли?

— Ами, откъде-накъде!

Констанца почна да нервничи.

— Още ли не си говорил с татко?

— Говорих вече.

— Е, и?

— Той беше толкова потресен от другото, че почти не чуваше какво му разправям.

И Францл избухна отново в оглушителен смях. Аз, признавам си го най-откровено, се почувствах направо като идиот и казах:

— Да не би да сме сбъркали къщата, Констанца?

Той поведе сестра си и мен към една врата.

— Татко наистина се нуждае от известно разсейване. Поговорете си мъничко с нещастника!

Констанца натисна дръжката на вратата, надникна през образувалия се процеп, а после колебливо ме притегли в стаята.

Граф Х. седеше на едно кресло до прозореца и като ни видя, кимна.

— Най-сетне се върна — рече той, — ах ти, изгубена дъще!

После ми подаде ръка.

— Заедно с доктора, който ще намери другаде работа на хубавата камериерка.

Констанца погали посивялата му глава.

— Ние искаме да се женим с него, татко.

— Францл ми разправи вече. Но наистина ли трябва да бъде тъкмо този берлински господин, който беше готов да ме гони и да ме поднася с подчинителното наклонение чак до Вентимиглия?

— Трябва да бъде тъкмо този берлински господин, татко! — тихичко рече тя.

Той погледна отново към мене.

— Ще спестя на дъщеря си заплашването, че в противен случай ще върви в манастир… Впрочем не изтъквайте на преден план чара си! (Почнал бях да добивам твърд и непоколебим вид и впечатлението от това явно му беше въздействувало неприятно.) — Преди да взема решение дали да си дам съгласието, трябва да ви помоля да ми отговорите на един въпрос.

— Готов съм да ви дам най-изчерпателни сведения. Приходите ми произлизат от производството на цинкови вани за баня и съвсем не са незначителни. Здравословното ми състояние е превъзходно. Освен това…

Той ме спря, като леко поклати глава.

— Съвсем друго искам да зная.

— А именно?

— Какво е това „желателно наклонение“?

— Желателното наклонение е производна форма на подчинителното наклонение; тъй наречената „пожелателна форма“. — Трябваше да се усмихна. Формата, с помощта на която се образуват благопожеланията, господин графе.

— Аха! — Той се надигна от креслото си и застана прав като свещ. — Тогава, дано да сте щастливи, мили деца!

Констанца увисна на шията му. Зад гърба й ние, мъжете, стиснахме ръцете си.

— Пожелателно ли беше наклонението на думите ми? — запита той.

— Беше — рекох аз, — и то не от най-лошите. Ако направя дъщеря ви нещастна, можете да ми го върнете, като напишете за мене една пиеса.

— Моля, не се майтапете с мен! — рече той. Аз не съм Бомарше. А пък в момента не ми прави никакво удоволствие да мисля за писане на пиеси.

После потупа Констанца по рамото.

— Оттегли се в покоите си, дъщеричке! Остави ме сам с господина! Трябва да му разправя нещо.

— Онова нещо, за което преди малко Францл си умираше от смях ли?

— Твоят брат е истинско невъзпитано магаре!

— Не бива ли да слушам и аз, татенце?

— Не бива да го чуваш от моята собствена уста! Бащата у мен се бунтува срещу това, лично да изтъква пред тебе неща, които толкова го излагат.

Тогава тя увисна на моя врат. След това пак на неговия. И накрая — на моя. Лесно им е на жените. Способни са да дават израз на чувствата си.

След като тя излезе от стаята, ние се настанихме удобно край прозореца. Той ми предложи една пура. Запушихме и мълчахме. Отсреща, на външната стена на стопанската сграда още се виждаше резбованият барелеф, а върху темето на светия дух продължаваха да си седят в своето гнездо двете птички. Почувствувах, че старият господин ме оглежда отстрани. Най-после той каза:

— Вие дадохте приноса си, за да подпомогнете проекта за моята комедия.

Поех от дима на пурата, преди да заговоря:

— Ние действително намирахме, че хрумването ви не е никак лошо. Старият граф е уверен, че всички смятат дъщеря му за камериерка. Един от гостите обаче знае по-точно как стоят нещата и офейква заедно с нея. Графът, който въпреки всички усилия, не успява да остане и за секунда сам с дъщеря си, за да поговори с нея като с дъщеря, се вижда принуден да я остави да замине и съвсем обяснимо е, че остава у дома си доста разтревожен. Тази ситуация ми се струва съвсем подходяща, за да се завърши с нея предпоследното действие. Зрителите — както впрочем им се полага — знаят повече отколкото объркания главен герой. Изненадите, които тепърва му предстоят, ще доставят удоволствие на зрителя през последното действие. А пък там е достатъчно въвеждането само на една нова странична фигура — вие знаете по-добре от мене как стават тия неща — и хумористичният успех на пиесата ще е сигурен.