Ерих Кестнер - Презгранично пътуване. Изчезналата миниатюра

— Преди малко вие чухте, че синът ми се смееше, нали?

— Да.

— Е, това е то! — тъжно произнесе той. — Синът ми беше публиката, която присъствува на последното действие и го намери достатъчно комедийно дори без включването на допълнителен нов герой.

— Има и такива песни — казах аз. — В такъв случай обаче ситуацията преди завършека на последното действие трябва да поднесе както на артистите, тъй и на зрителите нещо съвсем изненадващо.

— Самото небе знае, че е така!… Впрочем отговаря ли на истината това, че вие разбирате съвсем малко английски? Или и то е доброволен ваш принос към моята пиеса?

— Моят английски наистина не е в особено блестящо състояние — заявих аз.

Той се понадигна в канапето си.

— В такъв случай на добър и ясен немски! Последно действие, заключителна сцена: на мистър Намара, „целофанения чичко“, както го кръсти Мици, се наложи да отпътува още днес. Поради някакво междинно спиране в Париж, което не било предварително по план. Ние, „слугите“, трябваше преди гостите да се качат в колата си да се строим на външното стълбище, за да си получим съответния бакшиш… Сестра ми, нашата лъжлива готвачка, се противи до последната минута на тази роля. Да приема бакшиша от някакъв си американски милионер, това съвсем не било вече комично, тъй смяташе тя. С доста усилия успяхме да я замъкнем най-сетне при главния вход. Най-после се подредихме хубаво един до друг: сестра ми, Мици, синът ми и аз. Американците заслизаха надолу по стълбището. Ние се поклонихме. Мистър Намара спря при мене; леко вдигнах нагоре, с вкус и мярка приготвената да приеме бакшиша длан. Тогава той каза… Искате ли едно уиски?

Направо подскочих.

— Какво значи, на заминаване той ви предложи уиски?

— Но не-е! Питам сега вас тука, дали бихте пили едно уиски.

— Много благодаря! В момента не. Може би в края на комедията ви една глътка алкохол ще бъде по-необходима.

— Вие направо се измъчвате от предчувствия — заяви граф Х. — И така, милионерът спря, потупа ме покровителствено по рамото и каза:

„Всичко от ваша страна беше великолепно и вие изпълнихте отлично задачата си. Предполагам, че се касае за някакъв сключен от вас облог, така ли?“

Облог? Какво искаше да каже? Той оголи всичките си зъби и продължи:

„Много съм пътувал по света, но никога досега не бях срещал граф, който да умее толкова добре да играе театър.“

А пък неговата дъщеря, грамадната руса змия, се усмихна захарно сладко и каза:

„Останалите членове от графското семейство също се представиха отлично в качеството си на прислужници. Като се изключи контеса Констанца. Но такова нещо може да се случи и в най-доброто семейство.“

Младият Намара — син, който си дъвчеше дъвката, изръмжа:

„Действително бяхте много добри в спорта.“

Мършавата милионерка кимна.

„Надявам се, че и ние спазихме всички правила на играта“ — каза тя.

Ние, четиримата от замъка Х., стояхме направо като ударени от гръм. Францл пръв смогна да си отвори устата.

„Откога го знаете?“ — запита той.

Вторият секретар на Намара, онзи тлъстият, мълчаливо извади от джоба на пардесюто си едно илюстровано списание и посочи една снимка. Там бях аз със семейството си, а в текста отдолу се обясняваше подробно за кого се отнася. Фотографията беше приложена към цяла серия снимки, озаглавени „Австрийските замъци и техните собственици“.

Русата особа каза студено:

„Ние го знаехме още от първия ден.“

После те се качиха в автомобила си. Шофьорът се беше ухилил тъй, като че ли се готвеше да троши със зъби орехи.

Успях да се посъвзема донякъде, пристъпих до колата и запитах:

„Мистър Намара, защо не ни казахте това веднага?“

Той се подаде през прозореца:

„Не искахме да разваляме удоволствието ви.“

След това си заминаха.

Признавам, че на драго сърце сега бих се разсмял и аз. Може би не чак толкова нахално и силно като Францл. Но старият господин беше вперил толкова съкрушено поглед в своите лъскави боти, че състраданието у мен надделя. Казах само:

— Сега вече едно уиски би било тъкмо на място.

Той донесе уиски, сода и чаши. Смесихме двете напитки и пихме.

— Спокойно можете да се посмеете — каза той, когато оставихме чашите.

Въздъхнах.

— Ще отложа смеха си до премиерата на вашата пиеса. Защото колкото и да ви се струва, че сте се изложили, сега вече последното действие разполага тъкмо със заключителната сцена, която му е необходима.

— Аз съм дилетант, драги мой.