Джоан Роулинг - Вакантен пост

Вентилите на органа изскърцаха и настъпи тишина, нарушавана само от тихо, но упорито шумолене. Присъстващите извърнаха глави: по пътеката внасяха ковчега.

А носещите го бяха така неумело подбрани, че направо бяха комични: братята на Бари бяха по метър и шейсет и осем, а най-отзад стърчеше Колин Уол със своите метър и осемдесет и осем, с което задният край на ковчега бе значително по-навирен от предния. А самият ковчег не бе от полиран махагон, а изплетен от върбови клони.

Ебаси и кошницата за пикник! , възмути се наум Хауърд.

Изненада се прокрадна за миг и по много други лица, покрай които мина върбовият кош, макар да имаше и някои, които бяха предварително уведомени. Понеже Мери бе споменала пред Теса (а тя, на свой ред — на Парминдер), че именно Фъргъс, най-големият син на Бари, настоял на върбата, която била самовъзстановяващ се, бързо растящ — тоест екологичен материал. Фъргъс беше страстен привърженик на всичко зелено и екологично издържано.

Парминдер също одобряваше върбовия ковчег много повече, отколкото яките дървени сандъци, в които повечето англичани заравяха покойниците си. Като гледаше как британските погребални агенти заковават капаците, баба й цял живот бе страдала от суеверен страх, че може да се озове затисната под нещо тежко и твърдо. Носещите поставиха ковчега върху застланата с брокат стойка и отстъпиха назад; синът на Бари, братята му и шуреят му се наместиха на предните пейки, а Колин се върна с подскачаща нагоре-надолу глава при семейството си.

В продължение на две разтреперани секунди Гавин бе обзет от колебание. Парминдер усети, че не му е ясно къде точно следва да отиде, при което не му оставаше друго, освен да се върне обратно по пътеката пред очите на триста души. Но, изглежда, Мери му бе направила някакъв знак, понеже той, пламнал от притеснение, се шмугна и приседна до майката на Бари на първия ред. Парминдер бе разговаряла с Гавин един-единствен път, когато се бе наложило да го лекува от хламидия. Оттогава той избягваше да среща погледа й.

Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки…

Свещеникът май не се вълнуваше от смисъла на леещите се от устата му слова, а само от собственото си изпълнение, което бе напевно-ритмично. Стилът му бе познат на Парминдер — години наред бе присъствала на коледните песнопения с другите родители от „Сейнт Томас“. Дългото им запознанство обаче не я беше примирило с бледоликия войнствен архангел, който се блещеше отгоре й, нито с всичката тази тъмна ламперия, твърдите пейки, несвойствения олтар с обсипания със скъпоценни камъни златен кръст, нито с протяжните химни, които й се струваха смразяващи и разстройващи.

Затова отклони вниманието си от самоцелното припяване на свещеника и пак се замисли за баща си. Видяла го бе през кухненския прозорец — паднал по лице, оставил транзистора да дъни от покрива на заешката къщурка. Лежал бе там най-малко два часа — време, през което тя с майка й и сестрите й браузваха онлайн каталога на „Топ-шоп“. И досега усещаше бащиното рамо под нагрятата от слънцето риза и как го разтърсваше: Татиии, татиии…

Разпръснаха праха на Даршан над тъжната бирмингамска рекичка Рия. Парминдер и до днес помнеше матовия глинест цвят на повърхността й през онзи мрачен юнски ден и дирята от бели и сиви прашинки, които отнасяше със себе си.

Органът се пробуди с въздишка и Парминдер, заедно с всички останали, се изправи. Мярна за миг златисторижите тилове на Ниъх и Шевон — и тя беше на техните години, когато й отнеха таткото. Някаква нежност заля Парминдер, една ужасна болка и объркано желание да ги прегърне и да им каже, че знае и че ги разбира…

Гавин усети, че пискливото гласче иде от техния ред — гласът на малкото синче на Бари още не беше мутирал. И знаеше, че молитвеният химн е бил подбран от Деклън. Поредният потискащ детайл от опелото, който Мери бе счела за необходимо да сподели с него.

А самото опело се бе оказало още по-страшно мъчение, отколкото беше предполагал. Струваше му се, че щеше да е доста по-добре, ако ковчегът беше дървен — през тънката плетка бе доловил ужасно, вътрешно усещане за положеното вътре тяло на Бари; материалната му тежест го беше шокирала. Всички тези самодоволно наблюдаващи минаването му по пътеката хора — даваха ли си изобщо сметка какво всъщност носи той?