Джоан Роулинг - Вакантен пост

А той просто искаше да разбере коя къща е нейната. Вече трети уикенд минаваше с колелото по тясната улица със слепени еднотипни къщи, с претръпнали нервни окончания по цялото му тяло, но така и не беше успял да установи в коя точно къща се намира Свещеният граал. С хвърляни крадешком погледи през мръсните стъкла на училищния автобус бе констатирал единствено, че живее от дясната страна, с четната номерация.

Вземайки завоя, Андрю си наложи да овладее изражението си, за да придобие вида на човек, тръгнал с колело по най-прекия път към реката, потънал в сериозен размисъл, но готов да отчете присъствието на свой съученик, съответно съученичка, при негова, съответно нейна неочаквана поява…

А тя взе, че се оказа точно там. На самия тротоар. Краката на Андрю продължиха да помпат и макар изобщо да не усещаше педалите, изведнъж си даде сметка колко тънки са всъщност гумите, върху които пази равновесие. Тя ровеше за нещо в кожената си чантичка, а меднокестенявите й коси се спускаха покрай лицето й. Зад гърба й се виждаше открехнатата врата на номер десет, черната й тениска дори не стигаше съвсем до кръста й; ивица гола кожа, широк колан, тесни джинси… и когато вече почти я отминаваше, тя затвори вратата и се извърна; косата се отдръпна от красивото й лице и тя каза, съвсем отчетливо, с лондонския си глас:

— Ей, здрасти.

— Здрасти — отвърна той.

А краката му продължаваха да въртят. Подминал я бе с два метра; с четири метра; защо не спря? Шокът обаче го тласкаше напред и не посмя да се обърне; стигна вече до края на улицата; само да не се изтърся, да му еба майката ; свърна зад ъгъла, но беше толкова шашардисан, че не можеше да прецени дали изпитва облекчение, или разочарование от това, че я е оставил зад себе си.

Еба си майката.

Подкара към горичката в подножието на Парджетър, където реката проблясваше тук-там между дърветата, но не виждаше нищо освен Гая, прогорена като неон върху ретината му. Тесният път премина в неасфалтирана пътека, нежният бриз откъм водата го галеше по лицето, което според него не бе имало време да се изчерви поради цялата внезапност на случилото се.

— Д’еба и идиотщината! — изпсува Андрю на глас по посока на свежия въздух и безлюдната пътека.

После прерови развълнувано новата си великолепна, неочаквана съкровищница: идеалното й тяло, разкрило се изпод тесния дънков плат и еластичния памук; десетката зад нея върху олющената, занемарена синя врата; произнесеното с такава лекота и естественост „ей, здрасти“ — доказателство, че безспорно физиономията му е регистрирана някъде из мозъка, живеещ зад това удивително лице.

Бегачът заподскача по нов терен — неравен, с дребни камъчета. Изпадналият във възторг Андрю се сети да слезе едва след като взе да губи равновесие. Избута велосипеда на ръце между дърветата и накрая излезе на тесния речен бряг, където затръшна колелото на земята сред горските съсенки, разтворили се като бели звездички след последното му идване.

Когато по някое време взе да ползва колелото, баща му му беше казал:

— Ако влизаш в магазин, заключи го с верига. Само да ми кажеш някой ден, че са ти го откраднали…

Веригата обаче не бе толкова дълга, че да опаше цяло дърво, пък и колкото повече се отдалечаваше Андрю от баща си, толкова по-малко страх му имаше. И докато в акъла му още бяха всички онези сантиметри плоско, голо кръстче и прелестното лице на Гая, Андрю стигна пеш до онова място, където реката срещаше разядения склон на хълма и го бе превърнала в надвиснала вертикално скалиста урва над бързотечащите зелени води.

Покрай долния край на хълма брегът представляваше съвсем тесен хлъзгав, ронлив перваз. И ако стъпалата ти са се уголемили двойно в сравнение с онова време, когато си дошъл за пръв път, единственият начин да минеш по него бе, като се промъкваш ребром, притиснал се към вертикалната стена, придържайки се с всички сили към разните корени и стърчащи ръбчета скала.

Андрю отдавна бе свикнал с мириса на зелен мулч откъм реката и на влага от почвата, а така също и с усещането на тесния ръб пръст и трева под нозете му, и с пукнатините и скалите, които ръцете му намираха по вертикалната урва. Двамата с Фатс бяха открили това тайно място още единайсетгодишни. Напълно ясно им беше, че вършат нещо забранено и опасно; бяха ги предупредили за опасностите на реката. Ужасени, но и решени да не си го признават един на друг, двамата се бяха промъкнали по несигурния ръб; грабваха и най-малкия издатък от скалистата стена, а на най-тясното място се впиваха и в тениската на другия.