Джоан Роулинг - Вакантен пост

На екрана яхналата космат мъж блондинка бе вдигнала високо ръце, та огромните й цици с едри кафяви зърна висяха от дребния й гръден кош като топки за боулинг, а тънките, лъскави лилави черти отдолу им показваха откъде са напъхали силикона. Дори само като ги гледаш, можеш да си представиш какво е усещането: твърди, все едно под кожата са ти наврели футбол. Лично Андрю не можеше да си представи нищо по-еротично от една естествена цица — мека като гъба, евентуално леко пружинираща, а зърната (надяваше се), точно обратното — съвсем твърди.

Нощем обаче всички тези видения се сливаха неясно с предлаганите от реалните момичета възможности — от човешките момичета, които, ако успееш да се промъкнеш достатъчно наблизо, можеш уж неволно да опипаш през дрехите. Ниъх не бе толкова красива, колкото другата близначка, но пък се бе оказала по-навита в задушната училищна аудитория по време на коледната дискотека. Полускрити в един тъмен ъгъл зад плесенясалата сценична завеса, двамата се притискаха един в друг и Андрю дори успя да пъхне езика си в устата й. А ръцете му се бяха почти добрали до закопчалката на сутиена, но по-далече не стигнаха, понеже тя все се дърпаше. Но него го стимулираше най-вече мисълта, че някъде там, навън, в мрака, Фатс бележи много по-голям напредък. И ето че сега мозъкът му бе овладян и пулсираше единствено с мисълта за Гая. Освен дето не беше виждал по-секси момиче от нея, тя бе източникът и на друго, съвсем необяснимо желание. Така както самата му същност потръпваше от определени акорди и брейкове в ритъма, по същия начин му въздействаше и Гая Бодън.

Запали втора цигара от първата и хвърли фаса във водата под себе си. После чу познат шум, а като надникна, видя разперилия се покрай скалата Фатс, все още в погребалния си костюм, да премества внимателно ръце от една издатина на друга, прокрадвайки се по тънкия ръб на брега към пролуката, където го чакаше седналият Андрю.

— Фатс.

— Арф.

Андрю присви нозе да направи място и на Фатс да влезе в Гнездото.

— Майка му стара — каза Фатс с влизането си.

Непохватните движения на дългите му крайници и подчертаващият кльощавостта му черен костюм съвсем го правеха да прилича на паяк.

Андрю му подаде цигара. Фатс винаги палеше като на силен вятър — със свита около пламъка шепа и леко смръщен. Пое дим, издуха кръгче от Гнездото и разхлаби тъмносивата си вратовръзка. Изглеждаше по-възрастен и в крайна сметка не толкова тъпо в костюма, по чиито колене и маншети вече имаше следи от пътешествието до пещерата.

— Като ги гледаш, ще кажеш, че наистина са били дружки — подметна Фатс след второ мощно опъване от цигарата.

— Толкова разстроен ли беше Гнездото?

— Какво ти разстроен? Направо си беше истерия, да го еба. Чак се разхълца. Държа се по-лигаво и от шибаната му вдовица.

Андрю се разсмя. Фатс издуха ново кръгче, после дръпна едното си голямо ухо.

— Успях да се чупя рано-рано. Те чак сега тръгнаха да го ровят.

Следващата минута премина в безмълвно пушене, със зареяни над мътната река погледи. Андрю пушеше и разсъждаваше върху израза „да се чупя рано-рано“ като израз на автономията, на която, изглежда, се радваше Фатс в сравнение със самия него. Между Андрю и прекалената свобода стоеше Саймън с присъщия му бяс: в „Хилтоп Хаус“ можеше да те накажат и само за това, че си там. Навремето Андрю се прехласна по темата на един необичаен, но кратък урок, който бяха взели по философия и религия. В урока ставаше дума за склонността на примитивните божества към произволен гняв и насилие и за това, как ранните цивилизации са се мъчели да спечелят благоразположението им. И беше вкарал в тази рамка естеството на познатата му справедливост: баща му в ролята на езическо божество, а майка му като първожрицата на култа, вечно мъчеща се да тълкува и посредничи, обикновено без успех, но неотстъпваща от твърденията, въпреки всички налични доказателства за противното, че божеството й е изпълнено от великодушие и търпение.

Фатс опря глава в скалната стена на Гнездото и взе да духа кръгчета към тавана. Размишляваше кое точно да разкаже на Андрю и кое — не. През цялото опело, докато баща му хлипаше и ридаеше в носната си кърпа, бе репетирал наум как ще почне. Толкова се вълнуваше от самата мисъл, че ще трябва да му го съобщи, че едва се сдържаше, но пък никак не му се искаше да изплюе най-важното още в началото. За Фатс начинът, по който щеше да го оповести, бе не по-маловажен от самото действие, за което ставаше дума. Ни най-малко не възнамеряваше да създаде у Андрю впечатлението, че е бързал да дойде, за да му се похвали.