Джоан Роулинг - Вакантен пост

— … вземи да пробваш, копеле.

Андрю се пресегна, грабна джойнта, изкикоти се от нетърпение и на блажената усмивка на лицето на Фатс, която нямаше нищо общо с обичайния му смръщен вид, сякаш страда от запек.

Опъна, усети как мощта на дрогата се разля извън дробовете му и как напълно се отпусна. Второ дръпване и реши, че човек се чувства точно така, когато изтупва мозъка си като юрган, та да го опъне без гънки — изведнъж всичко ставаше гладко, елементарно, лесно и хубаво.

— Найс — повтори като ехо оценката на Фатс и се засмя при звука на собствения си глас. Върна джойнта в чакащите пръсти на Фатс и се наслади на самодоволството си.

— А искаш ли да чуеш нещо интересно? — захили се неудържимо Фатс.

— Давай.

— Снощи я наебах.

Андрю насмалко да попита „Коя?“, но замъгленият му мозък все пак се усети навреме: ама Кристъл Уидън, разбира се; за коя друга може да става дума освен за Кристъл Уидън?

— Къде? — попита.

Ебаси и тъпият въпрос. Това пък най-малко го интересуваше. А Фатс се опъна по гръб в погребалния си костюм с насочени към реката нозе. Андрю се просна безмълвно до него, но в обратната посока. По същия начин си лягаха като деца едно време — „глава към крака“ — когато останеха да преспиват един у друг. Андрю впери поглед в скалния таван, под който бавно се къдреше синкавият пушек, и зачака да чуе подробностите.

— На Гнездото и Тес казах, че съм у вас, та да знаеш — поясни Фатс, подаде козчето на протегнатите Андрюви пръсти, сплете пръстите на дългите си ръце върху гърдите си и се заслуша в собствения си разказ: — После взех автобуса до „Фийлдс“. Имахме среща пред „Одбинс“.

— До супера „Теско“ ли? — попита Андрю.

Откъде му идваха на ума всичките тия тъпи въпроси?

— Ъхъ — каза Фатс. — Оттам забихме в градинката. В единия ъгъл, зад кенефите, има горичка. Тиха и затулена. Почна да се стъмва.

Фатс се намести, а Андрю му върна джойнта.

— Да й го вкарам, се оказа по-трудно, отколкото си мислех — рече Фатс, а Андрю мълчеше като хипнотизиран — полуготов да се разсмее, но несмеещ, да не би да изпусне някоя неподправена подробност. — Като си завирах пръста там, ставаше много по-мокра.

Кикотът се надигна в гърдите на Андрю като насъбрал се там газ, но той успя да го затапи.

— Бая зор беше, докато й го наръгам като хората. Не знаех, че е толкова тясна.

Андрю видя как струя дим се изстреля нагоре оттам, където трябваше да е главата на Фатс.

— За десет секунди се изпразних. Нямаш си представа колко е гот, копеле, след като влезеш.

Андрю се бореше със смеха си, в случай че разказът още не е приключил.

— Хем бях с капут. Иначе сигурно ще е още по-гот.

Набута фаса в ръката на Андрю. Андрю опъна, като не преставаше да си мисли: бая зор беше, докато й го наръгам; за десет секунди се изпразних. Не звучеше кой знае колко вълнуващо; но какво ли не би дал? Представи си Гая Бодън легнала по гръб специално за него и без да иска, леко изпъшка, но, слава богу, Фатс май не го чу. Попаднал във водовъртеж от еротични видения, шмъркащ джойнта, Андрю топлеше парчето земя, върху което лежеше с ерекцията си, и слушаше как реката тихо шуми само на метри от главата му.

— Кое е единственото, което има смисъл, Арф? — попита Фатс след дълга, замечтана пауза.

С приятно замаяна глава, Андрю отвърна:

— Сексът.

— Ъхъ! — потвърди доволно Фатс. — Ебането. Само в него има смисъл. В прозжа… в продолжаването на рода. Сваляйте капутите. Множете се.

— Тъй, тъй! — смееше се Андрю.

— И смъртта — допълни Фатс. Стреснала го бе реалността на онзи ковчег и незначителното количество материал, което отделя кръжащите лешояди от нечий труп. Никак не съжаляваше, че беше успял да се чупи, преди да го скрият под земята. — Няма начин да няма, нали така. Смъртта.

— Ъхъ — потвърди Андрю, мислейки си за войни и автомобилни катастрофи, за славна смърт на високи скорости.

— Точно така — каза Фатс. — Ебането и смъртта. И нищо друго, нали? Ебане и смърт. Това е то — животът.

— Да се мъчиш да наебеш нещо и да се мъчиш да не умреш.

— Или да се мъчиш да умреш — поправи го Фатс. — И такива хора има. Дето се излагат на риск.

— Да. На риск.

И пак настана тишина в хладното им и замъглено скривалище.

— И музиката — допълни тихичко Андрю, загледан в провисналия под тъмната скала син пушек.

— Ъхъ — съгласи се някъде отдалече Фатс. — И музиката.

А реката лудуваше на минаване покрай Гнездото.