Джоан Роулинг - Вакантен пост

Саймън ги поведе към всекидневната. Андрю усещаше, че се мъчи да ги злепостави — я Пол, какъвто е дребен и притеснителен, да изтърве компютъра, я Андрю да сбърка в нещо. Зад тях, в кухнята, Рут раздигаше масата. Тя поне бе останала встрани от пътя на куршумите.

Андрю понечи да помогне на Пол да извади корпуса с твърдия диск.

— Остави го. И сам ще се оправи. Не е чак толкова изнежен! — скастри го Саймън.

Като по чудо, въпреки треперещите си ръце, Пол успя да го постави върху стойката без инцидент, после застана с отпуснати покрай тялото ръце точно на пътя на Саймън към компютъра.

— Махни се от пътя ми бе, тъп хуй смотан — викна му Саймън.

Пол набързо се скри зад дивана, да наблюдава оттам. Саймън грабна първия му попаднал кабел и се обърна към Андрю:

— Това къде да го завра?

В гъза си го наври, копеле мръсно.

— Подай ми го…

— Питам те аз къде да го завра, майка му стара! — изрева Саймън. — Ти учиш компютри — ти ми кажи къде!

Андрю се изви да погледне задната страна на компютъра; първо посочи на Саймън грешно място, но втория път случайно улучи.

Когато Рут се присъедини към тях във всекидневната, те бяха почти готови. Един бегъл поглед му стигна на Андрю да усети, че й се иска машината да не проработи, та Саймън да я замъкне някъде, нищо, че беше платил осемдесет лири за нея.

Саймън се настани пред монитора. След няколко безплодни опита загря, че на безжичната мишка й трябват батерии. И изпрати Пол на бегом да донесе такива от кухнята. А когато Пол се върна и му ги подаде, Саймън ги сграбчи от ръката му така, сякаш очакваше Пол да отдръпне своята внезапно и да го изненада.

С прехапан между долните зъби и устната му език, при което брадата му стърчеше смешно, Саймън превърна поставянето на батериите в цяло представление. Винаги правеше това лудо, грубиянско изражение като предупреждение, че е на границата да изтърве нервите си, че пада някъде дълбоко, където не може повече да отговаря за действията си. Андрю се помъчи да си представи какво щеше да стане, ако се махнеше и оставеше баща си сам да се бори, ако го лишеше от публиката, пред която обичаше да се помпа; и едва ли не усети как мишката го удря зад ухото в мига, в който във въображението си обърна гръб.

— Влизай ма, мамка ти!

И Саймън взе да издава онзи уникален за него нисък, животински звук, който бе в унисон с агресивно сбръчкано лице.

— Хххх… хххх… ПУТКА ТИ МАЙЧИНА! Я я̀ наври ти! Ти там! Ти поне имаш нежни женски пръстчета!

И Саймън запокити мишката и батериите в гърдите на Пол. А ръцете на Пол съвсем се разтрепериха, докато се мъчеше да натика малките цилиндърчета в гнездата им; най-сетне затвори с щракане капачката и подаде мишката на баща си.

— Благодаря ти, Полина.

Брадата на Саймън все още стърчеше по неандерталски. Той поначало се държеше така, сякаш неодушевените предмети се наговаряха да го дразнят. Отново постави мишката върху подложката.

Дано проработи.

На екрана се появи бяла стрелкичка и защъка весело според командите на Саймън.

Турникетът на страха бе охлабен; на тримата наблюдаващи изведнъж им олекна; Саймън сне от лицето си неандерталското изражение. Андрю си представи конвейер с японци и японки в бели манти — хората, сглобили този безгрешен компютър, всички с деликатни, сръчни пръсти като онези на Пол; и всички му се кланяха — радушно, цивилизовано и благо. Андрю ги благослови наум заедно със семействата им. Така и нямаше да узнаят колко много беше зависило от това, дали тази конкретна машина ще проработи.

Рут, Андрю и Пол зачакаха търпеливо Саймън да изпробва различните функции на компютъра. А той отваряше менюта, после се затрудняваше в затварянето им, кликваше по иконки, чиито функции не му бяха ясни, объркваше се от последвалото действие, но поне не се намираше повече на платото на опасния гняв. След като се добра с лутане до десктопа си, погледна Рут и каза:

— Ами струва ми се, че е наред, нали?

— Страхотен е! — отвърна моментално тя и се назори да се усмихне, сякаш последният половин час изобщо не се бе състоял, а той беше купил машината от реномираната фирма за електроника „Диксънс“ и бе свързал кабелите й без ни най-малкия намек за насилие. — И е по-бърз. Много по-бърз е от досегашния.

Ама че си тъпа. Та той още не е влязъл в интернет.

— Ъхъ. И на мен така ми се стори.

И изгледа кръвнишки двамата си синове.

— Този е чисто нов и е много скъп, така че от вас се иска да се отнасяте с уважение към него, ясно ли е? И да не разправяте никому, че го имаме — добави Саймън, при което стаята замръзна от новия повей на злоба. — Разбрахме ли се? Разбирате ли какво ви говоря?