Джоан Роулинг - Вакантен пост

Всеки божи ден, без изключение, Саймън Прайс си тръгваше от печатницата точно в пет. Присъственото му време е изтекло и толкоз; чака го чистият му и прохладен дом на върха на хълма, далече от неспирния тропот и бръм на цеха в Ярвил. Да се мотаеш из предприятието след изисквания от контролния часовник час (макар и вече мениджър, Саймън все още разсъждаваше с понятията от чирашките си години), е равносилно на фатално признание, че ти липсва домашен уют или — още по-лошо — че се натягаш на висшето ръководство.

Днес обаче на Саймън му се налагаше да се отбие от пътя си, преди да стигне до дома. Срещна се в паркинга с дъвчещия дъвка електрокарист и двамата подкараха, според даваните от младежа указания, по стъмващите се улици на „Фийлдс“, та дори минаха и покрай къщата, в която Саймън израсна. Не се беше вясвал насам от години: майка му беше починала, а баща си не бе виждал от четиринайсетгодишна възраст и нямаше представа къде може да е сега. Гледката на стария му дом, с един закован прозорец и с отдавна некосена трева, го жегна и потисна. Покойната му майка се гордееше с образцовия си дом.

Младежът накара Саймън да паркира в края на „Фоли Роуд“, остави Саймън да го чака сам и тръгна към една особено окаяна на вид къща. Доколкото можеше да види на светлината на най-близката улична лампа, на Саймън му се стори, че пред единия от партерните прозорци имаше цяла купчина боклук. И чак сега се сети да се запита дали изобщо биваше да идва със собствената си кола за тоя краден компютър. Няма начин в квартала да не са монтирали охранителни камери, за да държат под око всичките местни дребни хулигани и престъпници. Огледа се, но не видя нито една камера; и никой май не го и поглеждаше с изключение на дебелата жена, която най-открито го зяпаше през малко, квадратно като в лудница, прозорче. Саймън я изгледа злобно, но тя не отмести поглед и продължи да пуши цигарата си, поради което той вдигна длан пред лицето си и впери очи през предното стъкло.

Спътникът му бе излязъл от къщата и сега вървеше към колата с леко разкрачена походка, понесъл кашона с компютъра. Зад него, в рамката на вратата, през която току-що бе минал, стоеше младо момиче с невръстно детенце в краката му, но като забеляза, че Саймън я наблюдава, бързо се прибра, като дръпна и детето подир себе си.

Саймън завъртя ключа на стартера и с приближаването на дъвчещия взе нервно да подава газ.

— Внимавай — рече Саймън и се пресегна да отвори вратата за пътника. — Сложи го тук долу.

Младежът положи кашона върху все още топлата седалка. Саймън беше решил предварително, че ще го отвори, да се убеди, че получава онова, за което е платил, но нарастващото чувство за неблагоразумие надви на намерението му. Задоволи се с побутване на кашона: беше достатъчно тежък, че да не се премества лесно; а и не му се щеше да се бави повече.

— Нали нямаш нищо против да те оставя тук? — провикна се към младежа, сякаш вече се отдалечаваше бързо с колата си.

— Няма ли да ме хвърлиш до хотел „Кранък“ поне?

— Съжалявам, но отивам в обратна посока — отвърна Саймън. — До скив.

И даде газ. Видя в огледалото зарязания вбесен младеж, по чиито устни успя да разчете „Да ти еба майката!“. Но вече му беше все едно. Ако се ометеше бързо, току-виж не успели да запечатат номера на колата му на една от онези едрозърнести черно-бели снимки, дето постоянно показваха по новините.

Десет минути по-късно бе вече на детелината, но дори и след като напусна Ярвил, слезе от главния път и подкара нагоре по хълма към порутеното абатство, все още се чувстваше припрян и напрегнат и не бе в състояние да изпита и грам от онова удоволствие, което се появяваше вечер, след като превалеше върха и съзреше своя дом на склона, на чиято противоположна страна се разполагаше малката бяла носна кърпичка, представляваща Пагфърд.

Макар да се беше прибрала само десет минути по-рано, Рут бе успяла да сложи вечерята да се готви и при влизането на Саймън с компютъра вече подреждаше масата; по настояване на Саймън, в „Хилтоп Хаус“ вечеряха рано. Гласните й възторзи при вида на кашона подразниха съпруга й. Имаше ли тя изобщо представа какво е изживял; даваше ли си въобще сметка на какви рискове се излага, като се сдобива с евтини стоки? При което Рут моментално усети, че Саймън е в едно от своите пренавити настроения, които обикновено предвещаваха избухване, и реагира по единствения известен й ефикасен начин: взе да му разправя бодро за това, как бе минал денят й, с надеждата, че след като похапнеше, настроението му щеше да се подобри, стига през това време нещо друго да не го ядосаше.