Джоан Роулинг - Вакантен пост

— А пък на мен ми се струва, че нещо не ти харесва — каза Саймън, вперил поглед право в Андрю.

— Нямам — повтори Андрю и сведе очи към мусаката.

— Какво ми пречи да се кандидатирам за съвета? — продължаваше Саймън.

Не желаеше да изпусне темата. Имаше нужда да се освободи от напрежението с очистителен гневен изблик.

— Нищо не ти пречи. Просто се изненадах.

— Че не съм се допитал първо до теб ли? — заяде се Саймън.

— Не.

— О, колко благородно — каза Саймън с издадена напред челюст — нещо, което правеше всеки път, когато се докарваше до изтърваване на нервите. — А ти, малък посерко, случайно да си си намерил работа, а?

— Не съм.

Саймън не отделяше очи от Андрю, без да яде, със застинала във въздуха вилица с охлаждаща се мусака. Андрю върна вниманието си към храната, решен да не провокира повече баща си. Въздушното налягане в кухнята сякаш се бе повишило. Пол издрънча с ножа си по чинията.

— Та Шърли — каза — обади се отново Рут с пискливия си глас, решена да се преструва, че всичко е наред дотогава, докато не станеше невъзможно, — че ще го пише на уебсайта им, Саймън. За това, че си се кандидатирал.

Саймън не реагираше.

След като и последният й, най-добрият й опит се провали, Рут също млъкна. Страх я беше, че се досеща какво може да е в основата на лошото настроение на Саймън. Тревогата я разкъсваше отвътре; откакто се помнеше, вечно се тревожеше за нещо; такава си беше по природа. А знаеше освен това, че Саймън побеснява, когато го моли да я утеши. Затова по-добре щеше да е да си трае.

— Сай?

— К’во има?

— Всичко е наред, нали? С компютъра, имам предвид.

Никаква артистка не ставаше от нея. Колкото и да се мъчеше да говори спокойно, равномерно, гласът й трепереше и ставаше писклив.

Не че крадени вещи влизаха за пръв път у дома им. Освен дето Саймън бе намерил начин и електромера да пипне, а и да прокарва през печатницата и по някоя и друга частна своя поръчка. Всичко това й причиняваше сегиз-тогиз стомашни болки и не й даваше да мигне нощем; Саймън обаче презираше хората, които не смеят да поемат рискове (а и тя, от самото начало, точно заради това се бе влюбила — понеже туй лудо, нахакано момче, изпълнено с презрение, грубост и агресивност почти към всекиго, си бе направило труда да й се хареса; че той, който от почти нищо не беше доволен, я бе направил нея — и само нея — своята избраница).

— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби Саймън.

Цялото му внимание се пренасочи от Андрю към Рут и бе изразено със същия отровен, немигащ поглед.

— Нали няма… няма да си имаме ядове с него, питам?

Саймън бе обзет от жесток подтик да я накаже за това, че е налучкала интуитивно собствените му страхове, и сега ги подклаждаше и с нейната тревога.

— Ами аз… нямах намерение да ти го споменавам — изговори бавно, печелейки време да измисли подходяща легенда, — но май е имало някаква малка неприятност, като ги задигали. — Андрю и Пол спряха да ядат и зяпнаха. — Пребили някакъв охранител. Но това го научих, когато вече бе прекалено късно. Дано само не вдигнат наново шум по случая.

На Рут почти й спря дъхът. Равният му тон, спокойствието, с което говореше за насилието по време на обир, направо не бяха за вярване. Но пък обясняваха настроението, с което се беше прибрал; обясняваха всичко всъщност.

— Затова е и изключително важно никой да не споменава, че го имаме — каза Саймън.

Премести злобния си поглед поред върху тримата, да им внуши със силата на характера си какви опасности ги грозят.

— Ще мълчим — въздъхна Рут.

Бързодействащото й въображение вече си представяше как полицията пристига; как преглеждат компютъра; как арестуват Саймън и — обвинен несправедливо в нанасяне на тежка телесна повреда — го пъхат в затвора.

— Нали чухте баща си? — предупреди с тих глас, граничещ с шепот, синовете си. — Да не сте посмели да кажете някому, че имаме нов компютър.

— Всичко ще е наред — рече Саймън. — Няма страшно. Стига да си държите плювалниците затворени.

И пренесе вниманието си обратно върху мусаката. А очите на Рут прескачаха от единия й син на другия. Смълчан, уплашен, Пол си играеше с храната в чинията си.

Андрю обаче не вярваше на нито една бащина дума.

Лъжливо копеле шибано. Страшен кеф ти е да я плашиш.

След като се навечеряха, Саймън стана и каза:

— Я да видим сега дали тая проклетия изобщо бачка. Я ти — и посочи Пол — го извади и го сложи внимателно… внимателно, ти казвам… върху стойката. А ти — и посочи Андрю, — ти нали учиш компютри? Ти ще ми казваш какво да правя.