Джоан Роулинг - Вакантен пост

— Колин и така носи доста голяма отговорност и в работата си — отбеляза Парминдер.

— Той си знае как се справя — отвърна Теса, без да се замисли. Но се улови, че не проявява вярност към Колин, и пак ревна. Ама то наистина се получаваше глупава ситуация: уж беше влязла в кабинета с мисълта да утеши Парминдер, а ето че сега тя изливаше мъката си. — Нали го знаеш Колин? Всичко взема присърце, всичко приема на лична основа…

— И все пак се справя много добре, като имаш предвид каква му е работата — каза Парминдер.

— Абе така си е — призна уморено Теса. Като че остана без грам сила. — Знам.

Колин май беше единственият, към когото строгата, затворена Парминдер проявяваше истинско съчувствие. От своя страна Колин не даваше и една лоша дума да се издума по неин адрес — беше нейният пагфърдски рицар. „Тя е едно прекрасно джипи срязваше той всеки, който чуеше да я критикува. — По-добра не познавам.“ Но Парминдер не страдаше от излишък на бранители: старата пагфърдска гвардия я недолюбваше заради скъперническото й отношение към антибиотиците и неохотата й да дава повторни рецепти.

— Ако зависи от Хауърд Молисън, избори изобщо няма да има — каза Парминдер.

— В смисъл?

— Разпратил е вече имейл. Получих го преди половин час.

Парминдер включи монитора на компютъра си, чукна паролата и влезе в пощенската си кутия. После извъртя екрана така, че Теса да може да прочете посланието от Хауърд. В първия абзац се изказваха съболезнования по повод кончината на Бари. А във втория се излагаше тезата, че след като вече била изтекла една година от мандата на Бари, по-разумно вероятно било да кооптират негов заместник, а не да повтарят обременителния процес с провеждането на нови избори.

— Явно вече има готов човек — отбеляза Парминдер. — И се мъчи да го вкара, преди останалите да са се усетили. Не бих се учудила, ако става дума за Майлс.

— Изключено — възрази моментално Теса. — Та нали Майлс е бил в болницата с Бари… и толкова тежко понесъл…

— Как може да си толкова наивна, Теса? — каза Парминдер, изненадвайки приятелката си със злобата, която се съдържаше в гласа й. — Ти не можеш да си представиш що за гад е този Хауърд Молисън. Низък, долен човек. Не си имала възможността да го чуеш, когато разбра какво е написал Бари във вестника по повод на „Фийлдс“. Нямаш идея и какво е замислил по адрес на клиниката за наркомании. Почакай малко. Сама ще се убедиш.

Така й се беше разтреперила ръката, че й трябваха няколко опита, докато успее да затвори електронната си поща.

— Ще видиш — повтори. — Давай сега да караме поред. Лора ще трябва скоро да си върви. Чакай първо да ти премеря кръвното.

Парминдер правеше услуга на Теса с това, че я приемаше толкова късно, след училище. Сестрата в клиниката, която живееше в Ярвил, щеше да остави кръвната проба на Теса в болничната лаборатория на път за дома си. Както си беше притеснена и се чувстваше уязвима, Теса нави ръкава на старата зелена жилетка. Лекарката й уви маншета с велкро около бицепса. Ако я гледаше съвсем отблизо, човек нямаше как да не отбележи силната прилика с втората й дъщеря, понеже тогава нямаше да вижда разликата в структурите им (Парминдер беше жилава, а Сухвиндер — едрогърда), но веднага му правеше впечатление приликата в чертите на лицата им: орловият нос, широката уста с пълната долна устна и едрите, кръгли, тъмни очи. Маншетът взе да стяга болезнено мускула на Теса, а Парминдер не откъсваше очи от скалата.

— Сто шейсет и пет на осемдесет и осем — смръщи се Парминдер. — Високо е, Теса, много е високо.

Разопакова с умели, привични движения стерилна спринцовка, изпъна бледата, оръсена с бенки ръка на Теса и пъхна иглата в сгъвката.

— Утре вечер ще водя Стюарт в Ярвил — каза Теса с вперен в тавана поглед. — Да му търсим костюм за погребението. Просто си представям какъв скандал ще стане, ако рече да се яви по джинси. Колин направо ще пощурее.

Мъчеше се да отклони мислите си от тъмната, загадъчна течност, която се стичаше по тънката пластмасова тръбичка. Страх я беше, че ще издаде непослушанието й; че всичките погълнати шоколадчета и кексчета ще се проявят под формата на предателска глюкоза.

После си рече ядосано, че сигурно щеше да й е далече по-лесно да се противопоставя на шоколаденото изкушение, ако в живота й нямаше толкова много стрес. А като се вземеше предвид фактът, че през повечето време усилията й бяха посветени на това, да оказва помощ на други, кексчетата все пак можеха да й се опростят. Наблюдаваше как Парминдер надписва епруветките с кръвта й и усети как се надява — при все че нейният съпруг и другар би го възприел като ерес — Хауърд Молисън да удържи на своето и да не се стигне до избори.