Джоан Роулинг - Вакантен пост

Точно в шест, през което време Саймън бе успял да разопакова компютъра и да установи липсата на ръководство за експлоатацията му, семейството седна да вечеря.

Андрю усети, че майка му е на тръни, по това, че приказваше за каквото й дойде на ума с онази позната му изкуствено приповдигната нотка в гласа й. Въпреки многогодишния си опит в обратен смисъл, тя май все още вярваше, че ако придаде достатъчно учтивост на атмосферата, баща му няма да посмее да я наруши. Андрю си отряза парче мусака с картофено пюре (производство на Рут, размразявана в делничните дни за вечеря), но избягваше да срещне погледа на Саймън. Имаше куп други неща, които го вълнуваха повече от родителите му. Гая Бодън му каза „здрасти“, когато се срещна лице в лице с нея на вратата на лабораторията по биология; е, да, някак си автоматично и небрежно го рече, а и после през целия час не го погледна нито веднъж.

А на Андрю му се щеше най-сетне да проумее тия момичета; не беше успял досега да се сближи с нито едно, че да вникне в мозъчната им дейност. Тази празнота в знанията му не му беше пречила особено до първоначалната поява на Гая в училищния автобус, с което бе провокирала острия му като лазерен лъч интерес към нея като личност — чувство, различаващо се коренно от всеобхващащото и безлично очарование, което се усилваше все повече в него през последните няколко години във връзка с поникването на гърди и появата на презрамки на сутиени изпод белите униформени блузи, както и от леко гнусливия му интерес към действителната същност на менструацията.

Фатс си имаше братовчедки, които от време на време им гостуваха. Андрю веднъж се набута в тоалетната в дома на Уол непосредствено след като оттам излезе най-красивата братовчедка. И намери на пода до кошчето за тоалетна хартия прозрачна опаковка от „Лил-Летс“. Това действително, материално доказателство, че намиращо се в непосредствена близост момиче има тъкмо в този момент цикъл, бе равностойно на съзирането на рядко появяваща се комета в очите на тринайсетгодишния Андрю. Акълът все пак му стигна поне дотолкова, че да не спомене на Фатс какво е намерил и колко вълнуващо откритие е направил. Но хвана опаковката с върховете на ноктите си, пусна я бързо в кошчето, после изми ръцете си толкова старателно, колкото не ги беше мил, откакто се помнеше.

Напоследък Андрю прекарваше сума ти часове пред лаптопа си, вперил поглед във фейсбук страницата на Гая. А тя едва ли не го плашеше повече от самото момиче. С часове наред изучаваше снимките на онези, които бе оставила зад себе си в столицата. Тя поначало идеше от друг свят: имаше и черни приятели, и азиатци, и такива с непроизносими имена. В мозъка му се прогори образът от една нейна снимка по бански, както и една друга, на която се бе облегнала върху един отвратително красив младеж с кожа с цвят на кафе. Който нямаше нито една пъпка, но пък имаше набола брада. След старателно проучване на всичките й съобщения, Андрю бе стигнал до извода, че това е осемнайсетгодишен човек, на име Марко де Лука. Андрю шудираше посланията между Марко и Гая с прилежността на дешифровчик, но така й не успяваше да разбере дали са признак на продължаващи взаимоотношения, или не са.

Браузването му из фейсбук често носеше отсенки и на тревога, понеже Саймън — който разполагаше с ограничена представа за интернет и по инстинкт не се доверяваше на тази единствена област в живота на синовете му, в която те се чувстваха по-свободни и необременени от него — често нахлуваше внезапно в стаите им да провери какво гледат. Правеше го уж от съображения да не трупат големи сметки, но на Андрю му беше съвсем ясно, че е поредната изява на потребността на баща му да ги държи под контрол, поради което, колчем проучваше Гая онлайн, курсорът постоянно висеше над бутона за затваряне на страницата.

Рут все още прескачаше от тема на тема в безплодното си усилие да изкопчи от Саймън нещо повече от вкиснати едносрични отговори.

— Ооо! — възкликна тя изведнъж. — Ами че аз забравих най-важното: днес разговарях с Шърли за евентуалното ти намерение, Саймън, да се кандидатираш за общинския съвет.

Някой все едно изтресе Андрю с юмрук.

— Ти ще се кандидатираш за съвета? — не се сдържа да попита.

Саймън бавно вдигна вежди. Един от мускулите на брадата му се разигра.

— Защо? Нещо против ли имаш? — попита с пулсиращ от агресивност глас.

— А, нямам — излъга Андрю.

Хайде стига бе. Ти? Да се кандидатираш? Ебаси! Само това остава!