Джоан Роулинг - Вакантен пост

Отново кимнаха. Лицето на Пол бе свито в гримаса. Скришом от очите на баща му, нежният му показалец го „заключваше“ като изписваше осморки върху бедрото му.

— И я вземете да пуснете проклетите пердета. Що не сте ги пуснали досега, а?

Защото висим от сума ти време да те гледаме какъв тъп хуй си, затова.

Андрю придърпа пердетата и излезе от всекидневната.

Но дори и след като се добра до стаята си и се излегна на леглото, Андрю пак не успя да възобнови приятните си размишления върху личността на Гая Бодън. Самата перспектива баща му да се кандидатира за съвета изникна от нищото като гигантски айсберг, разпрострял сянката си върху всичко, включително и Гая.

Откакто се помнеше Андрю, Саймън бе доволен пленник на собствената си омраза към околните и бе превърнал своя дом в крепост срещу останалия свят, в която неговата воля бе закон, а семейният климат се определяше ежедневно от моментното му настроение. С годините на Андрю взе полека да му се изяснява, че почти тоталната изолация на семейството му съвсем не е типична, и започна все повече да се срамува от нея. Родителите на приятелите му го разпитваха къде точно живее, тъй като не можеха да се сетят кои са родителите му; или му задаваха уж небрежни въпроси дали майка му, или баща му ще присъства на дадено обществено събитие или мероприятие за набиране на средства. Някои се сещаха коя е Рут от времето, когато Андрю ходеше на начално училище, а майките се събираха на игралната площадка. Рут поначало бе по-общителна от Саймън. Ако не се беше омъжила за такъв темерут, сигурно щеше да прилича и тя на майката на Фатс — да се среща на обеди и вечери с приятелки и да участва активно в градските дела.

В изключително редките случаи, в които Саймън се изправяше пред човек, който според него си заслужаваше да бъде ухажван, моментално възприемаше едно безцеремонно покровителствено поведение, от което на Андрю му призляваше. Мъчеше се да ги надприказва, пускаше неуместни шеги и често настъпваше най-неволно разни мазоли, тъй като нито знаеше нещо за принудителните си събеседници, нито го беше еня. Напоследък Андрю бе почнал да се пита дали Саймън изобщо виждаше другите хора като реални същества.

Така че ни най-малко не можеше да проумее защо баща му изведнъж е обзет от стремежа да се изяви на една по-широка сцена, но пък нямаше и най-малкото съмнение, че го очаква пълен провал. Андрю познаваше други родители, от онези, които спонсорираха велосипедни преходи за набиране на средства за нова коледна светлинна украса на площада или ръководеха скаутски дружини, или образуваха читателски клубове. Саймън не се залавяше с нищо, което изискваше да си сътрудничи с други хора, и изобщо не се интересуваше от каквото и да било, щом не му носеше пряка лична облага.

В кипящото съзнание на Андрю почнаха да изплуват ужасни видения: Саймън произнася реч, изпълнена със същите прозрачни лъжи, които жена му безпрекословно поглъща; Саймън прави неандерталската си физиономия в желанието си да сплаши своя опонент; Саймън изтървава нервите си и почва да плюе по микрофона любимите си мръсни думи: путка, да го еба, пикливец, лайно…

Придърпа лаптопа към себе си, но почти в същия миг го отмести назад. Не посегна и към мобифона на бюрото си. Тревога и срам от подобен порядък не подлежаха на описание нито в чат послание, нито в есемес; налагаше му се да си остане насаме с тях, понеже дори и Фатс нямаше да го разбере, а пък самият той не знаеше как да постъпи.

Тялото на Бари Феърбрадър бе пренесено в погребалната кантора. Дълбоките черни срезове в белия скалп, наподобяващи дирята на кънки върху леда, бяха скрити под буйната му черна четина. Облечено наново в официалната риза и панталона, които Бари си беше сложил за вечерята по случай годишнината, сега тялото му лежеше изстинало, восъчно и празно под звуците на тиха музика в едва осветената зала за поклонения. С помощта на дискретен грим бяха придали жизненоподобен блясък на кожата му. Човек почти оставаше с чувството, че го гледа как спи — но не съвсем.

В навечерието на погребението двамата му братя, вдовицата му и четирите им деца отидоха да се сбогуват за последно с покойника. Мери почти до последния момент не можа да реши дали да даде на децата възможност да видят тленните останки на татко им. Деклън беше чувствително момче и страдаше често от кошмари. Но така, както нерешителността продължаваше да я тресе с все сила, в петък следобед се получи неочакван обрат.