Джоан Роулинг - Вакантен пост

Колин Уол, по прякор Гнездото, обяви, че и той възнамерява да се сбогува с покойния Бари. Това вече дойде съвсем отгоре на Мери, която обикновено бе сговорчива и неконфликтна. Още при разговора с Теса по телефона гласът й премина във фалцет; после пак се разплака и допълни, че не желаела ни най-малко покрай Бари да се точи дълга опашка от поклонници, че предпочитала всичко да остане в рамките на един семеен ритуал… Преливащата от извинения Теса й обяви, че напълно я разбира, и пое върху себе си отговорността да обясни всичко на Колин, който пък се оттегли в покрусено, обидено мълчание.

Искал просто да остане насаме с покойника и да отдаде безмълвна почит на човека, който заемал уникално място в живота му. Колин бе изливал в ухото на Бари истини и тайни, които с никого друг не бе споделял, а кафявите очички на Бари, светнали като на червеношийка, не бяха преставали да го гледат с топлота и съчувствие. Бари бе най-близкият приятел в живота на Колин и бе създал у него изживяване за мъжка дружба, каквото нито бе познавал до преместването си в Пагфърд, нито надали повече щеше да срещне. Самият факт, че Колин — вечният, в собствените му очи, аутсайдер и чешит, възприемащ живота единствено като ежедневна битка за съществувание — бе успял да завърже дружба с веселия и популярен вечен оптимист Бари, се равняваше на едно малко чудо. Така че Колин прегърна плътно към себе си малкото останало му достойнство, закле се никога да не се сърди за това на Мери и прекара остатъка от деня в медитиране на тема: колко неминуемо изненадан и обиден щеше да е Бари, ако научеше за проявеното от жена му отношение.

На пет километра извън Пагфърд, в привлекателна селска къщичка, известна като „Ковачницата“, Гавин Хюс се мъчеше да се отърси от нарастващата меланхолия. Преди известно време му беше позвънила Мери и с натежал от сълзи глас му бе споделила какви идеи били дали децата за утрешното опело. Как Шевон отгледала от семка слънчоглед, който щяла да отреже и да го положи върху ковчега. Как и четирите деца написали писма, които щели да сложат вътре в ковчега при баща им. Как и Мери дори написала едно и щяла да го пъхне в джоба на ризата на Бари, да е до сърцето му.

Още с полагането на слушалката на Гавин му се прищя да повърне. Не го интересуваха нито детските писма, нито старателно отглежданият слънчоглед, но мислите му все натам се насочваха, докато предъвкваше сам лазанята си върху кухненската маса.

Черният костюм в голям найлонов плик от химическото чистене висеше като неканен гост в спалнята му. А гордостта му, че Мери му бе оказала огромна чест, като го бе посочила публично като един от най-близките хора на популярния Бари, отдавна бе отстъпила място на ужаса. И още не стигнал до миенето на чинията и приборите си на умивалника, Гавин бе вече на мнение, че с най-голямо удоволствие би пропуснал цялата дандания около погребението. А пък мисълта да се поклони пред трупа на приятеля си изобщо не му беше минала и надали някога можеше да му мине през ума.

Предната вечер се бяха сдърпали неприятно с Кей и оттогава не бяха си проговорили. Всичко започна оттам, че Кей попита Гавин дали би желал да го придружи на погребението.

— Ами! В никакъв случай — отвърнал бе Гавин, преди да успее да се възпре.

И по изражението на лицето й веднага си даде сметка какво всъщност бе чула тя: Ами! В никакъв случай! Хората ще си помислят, че сме семейна двойка. Ами! В никакъв случай! За какво си ми? И макар че това съответстваше абсолютно на чувствата му, опита се да се измъкне, блъфирайки.

— Ама ти изобщо не го познаваше, нали така? Появата ти би се възприела като доста необичайна, нали разбираш?

Кей обаче му се беше нахвърлила с всичка сила: опита се да го принуди да й признае истинските си чувства и как си представя бъдещето за двама им. Отблъснал бе атаката й с целия си наличен арсенал: правеше се ту на неразбиращ, ту на хлъзгав, ту на педант, съзнавайки прекрасно как можеш да притъпиш и най-емоционалния въпрос с привидното търсене на прецизност. Най-накрая тя се видя принудена да го изгони от дома си; той си тръгна, но си даваше сметка, че все още не всичко е свършено. Чак пък толкова големи надежди не биваше да храни. Отражението му в кухненския прозорец изглеждаше измъчено и многострадално; откраднатото бъдеще на Бари се бе надвесило като огромна скала над собствения му живот; чувстваше се неадекватен и виновен, но независимо от това си мечтаеше Кей да вземе да се върне в Лондон.