Джоан Роулинг - Вакантен пост

Шърли бе по-яростна от всеки друг в изказванията си. Всяко нейно изобличение бе изпълнено със свирепост и представляваше не само постепенно прогонване на родството и възторга, които бе изпитвала спрямо Призрака, но и отрицание на отвратителния му последен постинг, който — поне засега — никой не си признаваше да е чел. Нито един от двамата Уол не й беше позвънил да й се извини, но в случай че младежът го споменеше някой ден пред родителите си или някой зачекнеше темата, тя бе в постоянна бойна готовност да нанесе последния сразяващ удар върху репутацията на Стюарт:

„О, да, ние с Хауърд сме напълно наясно по въпроса — възнамеряваше да произнесе с ледено достойнство Шърли — и аз съм дълбоко убедена, че именно шокът му докара инфаркта.“

Беше дори репетирала да го произнася на глас в кухнята.

Въпросът дали Стюарт Уол наистина е знаел нещо за съпруга й и Морийн беше позагубил своята злободневност, тъй като Хауърд очевидно не беше в момента в състояние да я посрами по такъв начин, надали изобщо някога щеше да е способен на подобно нещо, а и никой, изглежда, не сплетничеше. И макар тишината, която предлагаше на Хауърд по време на неизбежното им усамотяване, да съдържаше поне мъничко усещане за взаимни обвинения, тя се беше оказала способна да посрещне с много по-голямо самообладание перспективата за продължителната му неспособност и отсъствие от дома, отколкото бе предполагала допреди три седмици.

На вратата се позвъни и Шърли побърза да отвори. На прага стоеше Морийн, едва крепейки се върху изключително неуместните високи токчета и облечена в нещо в крещящ аквамарин.

— Здравей, скъпа, заповядай — каза Шърли. — Сега ще си взема чантата.

И с Морийн да отиде до болницата, беше за предпочитане, отколкото да ходи сама. Морийн ни най-малко не се притесняваше от мълчанието на Хауърд: крякаше си безспир, с което позволяваше на Шърли да си седи спокойно, да се усмихва с котешката си усмивка и да си почива. Във всеки случай, откакто бе поела временно контрол върху дела на Хауърд в бизнеса, Шърли си намираше предостатъчно начини да си отмъщава за по-трайните си подозрения с леки пляскания през ръцете под формата на несъгласие с всяко взето от Морийн решение.

— Знаеш ли какво става долу по пътя? — попита Морийн. — В „Архангел Михаил“? Погребват децата на Уидън.

— Тук! — възкликна ужасената Шърли.

— Разправят, че хората били събрали необходимите средства — разправяше Морийн, преливаща от клюки, които някак си бяха убягнали на Шърли при всичкото й сноване между болницата и дома й. — Не ме питай кои. Но не очаквах все пак родата им да стигне дотам, че да ги зарови до реката, нали така?

(Мърлявото ръсещо мръсотии момченце, за чието съществуване бяха подозирали малцина и за което никой не го беше особено еня, освен майка му и сестра му, с удавянето си бе претърпяло такова преобразувание в колективното пагфърдско съзнание, че вече всички говореха за него като за водно бебе, херувимче, чисто и нежно ангелче, което всеки би обгърнал с обич и съчувствие, ако бяха успели някак си да го спасят.

Но дори и иглата, и пламъкът не промениха по никакъв начин репутацията на Кристъл; напротив, зафиксираха я окончателно в умовете на старите пагфърдци като бездушно същество, което в стремежа си към онова, което възрастните наричаха „кефа си“, бе причинило смъртта на едно невинно дете.)

Шърли вече обличаше палтото си.

— Ти знаеш ли, че аз всъщност ги видях през онзи ден? — попита и бузите й порозовяха. — Малкият плачеше пред едни храсти, а в другите Кристъл Уидън и Стюарт Уол…

— Сериозно? Ама те наистина ли…? — прояви живо любопитство Морийн.

— Съвсем — потвърди Шърли. — Посред бял ден. На открито. А момченцето беше досами реката, като го видях. Още една-две крачки и да падне.

Нещо в израза на Морийн я жегна.

— Бързах — рече рязко Шърли, — понеже Хауърд каза, че се чувствал зле, и бях страшно притеснена. Нямах никакво желание да излизам, но Майлс и Саманта ми бяха пратили Лекси — мен, ако ме питаш, най-вероятно са имали скандал, — а тя изяви желание да отидем в кафето, та акълът ми бе съвсем другаде и единствената мисъл, която ме вълнуваше, беше да се върна при Хауърд… Едва по-късно осъзнах всъщност видяното… но най-ужасното е — каза Шърли, по-зачервена от всякога, и се върна наново към любимия си рефрен, — че ако Кристъл Уидън не е била оставила детето да се изгуби, докато тя се е развличала в храстите, линейката щеше да стигне много по-рано при Хауърд. Нали разбираш? Така, понеже идвали едновременно две… станало недоразумение…